Не, той беше убеден, че постъпва правилно. Знаеше, че с всяка клетка на съществото си Рап, Неш, Кенеди и другите като тях се стремят да погазват Конституцията. Той трескаво бе работил зад кулисите, за да издири най-подходящите хора в Министерството на правосъдието и да ги убеди да се противопоставят. Повечето му колеги в прокуратурата не искаха да се занимават с Кенеди и Рап. Мнозина във Вашингтон се бяха опитали да ги обуздаят, но досега те бяха неуязвими. Нещо по-лошо, хората се бояха, че това ще сложи край на кариерата им. Адамс си беше мислил, че е срещнал съюзник в лицето на Лонсдейл. Сенаторката от Мисури бе председателка на Комисията по правосъдие и споделяше неодобрението му към негодниците в ЦРУ и техните безотговорни методи.
Когато бомбите разтърсиха столицата, нещата отново се промениха. Преди няколко дни Адамс бе отишъл да говори с Лонсдейл и срещата се оказа истински провал. След като няколко месеца бе търсила и най-накрая бе намерила достатъчно агресивен прокурор в Министерството, готов да се разправи с онези престъпници в Ленгли, тя се беше разколебала. Посъветва Адамс да се откаже и да разследва милионите неосчетоводени долари, които ЦРУ бе пропиляло в Ирак и Афганистан. Той отчаяно се опита да я убеди, че сега не е моментът да се отказва. Бяха толкова близо до целта. Адамс се нуждаеше само от политическото влияние и контролната роля на Комисията по правосъдие, за да тикне Рап и останалите зад решетките.
Нямаше как да се справи сам. Въпреки умствената си ограниченост Рап и неговите приятелчета умееха да оцеляват и много майсторски прикриваха следите си. След като Лонсдейл го изостави, а останалите продажни сенатори и конгресмени не искаха да си мръднат пръста, Адамс разбра, че няма надежда да ги изправи пред съда. Без подкрепата на правосъдното министерство или Капитолия мисията му изглеждаше чисто самоубийство, затова той избра трети начин. Пътеводната му звезда беше Марк Фелт, вече покойният заместник-директор на ФБР, който беше съборил президента Ричард Никсън, като хитро подавал информация на Боб Удуърд и Карл Бърнстийн.
Макар че се вдъхновяваше от Фелт, Адамс не беше толкова глупав, че да позволи на някой репортер да натрупа милиони на негов гръб, докато той се мъчи с мизерна държавна пенсия. Смяташе да публикува унищожителна критика срещу ЦРУ, противозаконната му дейност и хората, които я вършеха. Вече беше измислил и заглавието: „Търсене на справедливост“. Щеше да напише книгата под псевдонима „Джеферсън“. Без първо име, само фамилно. Адамс беше казал на Кени Ърнес, че таен агент на ЦРУ му се е обадил и го е помолил за помощ. Този измислен герой искал да продаде ръкопис, излагащ на показ ЦРУ и всичките му незаконни операции. Ърнес щеше да създаде анонимен тръст, в който да се събират милионите от продажбите на романа, а когато нещата се уталожат, след пет до седем години, Адамс щеше да разкрие, че именно той е смелчакът, разобличил фашистката клика в американската държавна система.
Със сигурност щеше да се вдигне голям шум, но той знаеше как да скрие следите си. Вече беше купил на старо и с пари в брой един лаптоп, който щеше да унищожи, след като завърши книгата. Дори беше намерил програма, с която да промени писанията си така, че да не го разпознаят по индивидуалния му стил. Дори да го подложат на полиграф, щеше да мине всички изпитания, без да му мигне окото. Детекторите на лъжата бяха безполезни срещу човек с неговия коефициент на интелигентност. Измислил беше всичко, но въпреки цялото внимателно планиране нещо бе пропуснал.
Адамс побутна празната чаша на масата и мълчаливо си пожела да му донесат още нещо за пиене. Ефектът от водката започваше да отминава, а сега това никак не беше добре. Не беше лесно да запази спокойствие, когато знаеше, че човек като Мич Рап дебне от другата страна на металната врата, а няма кого да извика на помощ. Въпреки че го бяха изненадали, Адамс се беше заклел, че ще накара Рап да си плати. Щеше да говори каквото очакваха от него, за да го пуснат, а после да нанесе своя удар.
Никой нормален човек не би го убил. Това си повтаряше постоянно. Той беше генералният инспектор на ЦРУ, за бога! Медиите щяха да вдигнат врява. Капитолият щеше да иска отговори. Твърде трудно щяха да прикрият следите. Това му подсказваше разумът, но в главата му звучеше и друг глас. Не толкова самоуверен. Глас, който все по-настоятелно го предупреждаваше, че Мич Рап е способен на най-жестоко насилие.