Адамс още се опиваше да се самоуспокои, че всичко ще е наред въпреки лошите му предчувствия, когато вратата се отвори. Той веднага позна осеяното с бръчки грубо лице и макар че не хранеше особени чувства към човека, изпита облекчение. Въпреки различията им Стан Хърли беше стар семеен приятел, легенда в света на разузнаването и може би единственият човек, когото Рап би послушал. Адамс беше уверен, че ще спечели съчувствието на стареца.
— Чичо Стан — извика той с изпълнен с надежда глас. — Слава Богу, че си тук!
Стана и тръгна напред разперил ръце, готов да прегърне най-големия гадняр, когото познаваше, но изведнъж нещо го сръга в корема и той се вцепени.
— Сядай — заповяда Хърли.
Адамс погледна надолу и видя гумения накрайник на бастуна, притиснат в корема му.
— Какво е станало с теб?
— Нищо… сядай!
Хърли отново го сръга и посочи стола.
Адамс бавно се отдръпна назад и седна.
— Чичо Стан, надявам се да има основателно обяснение за всичко това, защото иначе ще стане лошо.
— Нима? — измърмори скептично Хърли. — Същото мислех да кажа и аз.
— Това е безумие. Аз съм генералният инспектор на ЦРУ. Не могат да ме отвличат посред нощ и да ме разпитват така.
— Фактът, че сега си тук, показва, че грешиш и по двата параграфа.
Адамс се намръщи:
— Това не е Прага през 1968-ма. Нито Мич Рап, нито някой друг от ЦРУ има право да ме отвлича.
— От чисто юридическа гледна точка вероятно си прав.
Признанието на Хърли вдъхна увереност на Адамс.
— Разбира се, че съм прав. Всеки прави грешки, но това е нечувано.
— Така е.
— Е… — Адамс се вгледа в лицето на най-добрия приятел на баща си и напразно се опита да отгатне истинските му намерения. — Като услуга към теб… съм склонен да си затворя очите, но искам да получа някои уверения.
— Какви например?
— За начало… Рап и неговите бандити да ми обещаят, че това безобразие няма да се повтаря.
Хърли стисна облегалката на стола със свободната си ръка. Дълго време запази мълчание. През съзнанието му като на лента премина животът на Глен Адамс. Не се беше замислял много дали момчето му харесва или не и започна да му обръща повече внимание едва когато приятелят му сподели притесненията си за сина си, вече гимназист. Сега, когато гледаше Адамс, Хърли си каза, че баща му е бил прав. След дълго мълчание старецът каза:
— Значи смяташ, че всичко това е грешка. Не мислиш ли, че и ти имаш някаква вина?
Адамс си напомни, че трябва да внимава.
— Зная, че от известно време си загубил връзка с Управлението и не очаквам да си в течение на всичко, което става, но нека ти кажа, че Рап си бърка носа в неща, които не го засягат.
Хърли едва не се изсмя, но успя да запази сериозно изражение.
— Наистина ли? — попита, сякаш това го заинтригува. — Защо не ми разкажеш всичко?
10.
Умът на Адамс работеше със светлинна скорост. Трескаво се опитваше да измисли правилните думи, с които да убеди изкуфелия дъртак, че Рап е една колосална грешка. Не помнеше точната дата, но Хърли се беше пенсионирал преди петнайсетина години. Несъмнено още поддържаше някаква връзка, но старите му източници на информация сигурно бяха пресъхнали. Реши, че най-добрата тактика ще е да говори колкото може повече общи приказки.
Сведе поглед, сякаш разглеждаше очуканата и надраскана повърхност на металното бюро.
— Ами това, по което работя… не мога да издавам информация.
Хърли го погледна с кървясали, но проницателни очи.
— Значи, ако се обадя на директор Кенеди сега, тя ще ми каже, че си изпълнявал официална мисия, така ли?
Адамс поклати глава:
— Не, тя не знае.
— На кого да се обадя тогава? Кажи ми едно име.
Хърли скръсти ръцете си на гърдите, сякаш се готвеше да чака дълго.
— Стан, няма какво да те замесвам в това. По дяволите, та ти отдавна не си в Ленгли. Не мога да обсъждам тези неща с теб.
Хърли изсумтя:
— Знам повече за тайните ни операции от самия президент, затова престани да ми губиш времето и започни да отговаряш на въпросите ми или ще подложим на проверка собствената ти „еуфорична“ теория.