— Няма проблем — отговори Люис, — но съм твърдо против да го освобождаваме. Ще ни предаде при първа възможност.
— Съгласен съм — подкрепи го Хърли.
Рап сви рамене:
— Все ми едно.
— Може би не е зле все пак да го накараме да си помисли, че се опитваме да го привлечем на наша страна. На човек с такова надуто самочувствие постоянно трябва да държиш моркова пред носа. В този ход на мисли, можем да го накараме да напише бележка до Кенеди и жена си, че е постъпил в клиника за лечение на алкохолици. Че има нужда от това… че от известно време е обмислял да го направи. Единственият начин е бил да действа, преди да се разколебае. Важно е да му дадем някаква надежда.
— Чудесно.
— А ако откаже да сътрудничи? — намеси се Хърли.
Рап сви рамене:
— Направи, каквото трябва.
— Ами Чък? — попита Люис.
Рап се замисли за директора на секретната служба.
— Какво за него?
— Той знае, че Кейти идва на сеанси при мен. Кой ще му каже, че са ни записвали?
Рап не гореше от желание да води такъв разговор. Можеше да си представи какво са обсъждали на тези сеанси. Чък и Кейти бяха женени от трийсет години. Ако наистина Макс Джонсън бе организирал подслушването, О’Браян щеше да го убие. И ако искаше да предотврати това, Рап трябваше първо да говори с Джонсън.
— Не искам нищо да се споменава пред Чък, докато не изясним кой е организирал подслушването и не поговорим с него.
— Когато му дойде времето, аз ще го направя — предложи услугите си Хърли.
— Сигурен ли си?
— Ако научи от някого от вас, младоци, това ще го убие. Той все още е ваш шеф. Аз ще се справя.
— Добре… съгласен съм. — Рап погледна Неш. — Хайде да тръгваме.
— Мич?
Рап се обърна към Маслик, който беше станал:
— Да?
— Искам да ми обещаеш нещо.
Рап изпита мрачно предчувствие.
— Какво?
— Когато дойде време да го изпратим с еднопосочен билет… — Маслик кимна към вратата на килията — искам аз да го направя.
Рап веднага разбра. Крис Джонсън, агентът, убит миналата седмица, беше най-добрият приятел на Маслик. Бяха служили заедно в 101-ва въздушна дивизия и три пъти бяха ходили на мисия.
— Ако се стигне до това и още не си се разколебал, няма да ти попреча.
19.
Рап подмина изхода за Джорджтаун с над 140 километра в час и продължи на север по околовръстното шосе на Вашингтон. Както беше очаквал, движението бе натоварено. Отначало смяташе да подремне по време на пътуването, но се беше отказал от идеята, след като научи за източника на информация на Адамс. Рап никога не се беше преструвал, че патологичното двуличие на генералния инспектор на ЦРУ не го дразни. Напротив, то го вбесяваше, но това беше нищо в сравнение с проблема, за който току-що бяха научили.
Кейти О’Браян не беше единствената пациентка на доктор Люис с връзки в Ленгли. Рап не знаеше подробности, защото психиатърът не говореше за клиентите си, пък и в ЦРУ хората нямаха навика да обсъждат чувствата си, камо ли да изливат цялата си душа пред психоаналитика, но сред служителите се говореше, че можеш да се довериш на Люис, ако се наложи някой да ти намести обратно мозъка. Рап не беше сигурен, но имаше чувството, че директор Кенеди също е прекарала известно време на дивана в кабинета на доктора, опитвайки се да превъзмогне някои лични проблеми. Беше останал с това убеждение, защото след убийството на жена му Кенеди го убеждаваше да се посъветва с Люис.
Въпреки почти непоносимата мъка след загубата на Ана, на Рап нито за миг не му беше хрумвало да търси помощ от Люис. Начинът му на мислене не беше такъв. Знаеше, че трябва да се справи сам. Не че имаше нещо срещу психотерапията. Наясно беше, че има много добри специалисти, които помагат на хората в тежки моменти. И макар че имаше доста проблеми, те не бяха от онези, които човек лесно може да сподели. Пациентската тайна даваше добра защита на средностатистическия гражданин, на когото едва ли някога ще се наложи да защитава невинността си в съда, но разузнавателните служби бяха създадени, за да нарушават правилата. Подслушването на кабинети и важни разговори беше обичайна част от работата.
— Не мога да повярвам, че закъсняваме — с уморен глас измърмори Неш.
Рап погледна приятеля си, който бе гладко избръснат и носеше чиста бяла риза, син костюм и жълта вратовръзка. Отражението на самия Рап в огледалото беше пълната противоположност. Имаше неколкодневна гъста черна брада и не носеше вратовръзка. Ако му беше останало време, може би щеше да се обръсне, но нямаше нужда да се старае толкова. Това не беше първата му среща с президент, но на Неш вероятно му се случваше за първи път. Рап погледна часовника. Девет без три, а имаше още няколко километра. Той включи сигналната лампа, пресече двете десени платна, пълни с коли, и излезе по Джордж Вашингтон Паркуей, без да намали. Докато минат през охраната и паркират, щяха да закъснеят с десетина минути, но макар че не искаше да кара президента на САЩ да ги чака, Рап знаеше, че президентите не са сред най-точните хора.