— Толкова жестоко грешиш, че не знам откъде да започна.
— Защо? Защото имам съвест ли? За разлика от тебе и Стан, които си мислите, че можете да си правите, каквото поискате.
— Започваш да издишаш, майоре — каза Рап, като използва чина на Неш от морската пехота. — Това е умора. Не си се наспал, изглеждаш като парцал и нямаш никаква дисциплина.
— Дисциплина ли? От твоите уста звучи направо трогателно. Точно от теб, чиято кариера цялата е низ от неподчинения.
— Така ли говореше на батальонния си командир?
— Стига си намесвал морската пехота. Това тук няма нищо общо с Корпуса.
Рап си пое дълбоко въздух. Малкото му търпение се изчерпи.
— Давам ти две възможности. Или ще си вземеш два дни… пет дни… не ме интересува колко, докато се освестиш, но не искам да ми се появяваш, докато не си наместиш главата.
— Каква е втората възможност?
— Да напуснеш Управлението още сега.
— Ами ако не избера нито едно от двете? — попита Неш с престорено безгрижие.
— Тогава ще те уволня — без колебание отговори Рап.
— Това са глупости. Не съм аз този, който има проблеми. Може би ти трябва да си вземеш почивка.
Рап едва се владееше. Беше наблюдавал такова поведение и преди. Здрави мъже да рухват под стреса от работа, твърде тежка и за най-опитния воин. Хърли го беше предупредил още преди седмица, че Неш проявява признаци на умора. Съпругата на Неш се бе обадила на стареца и беше споделила неща, които може би щеше да е по-добре да запази за себе си. Рап се сети за този разговор и попита:
— Кажи ми кога за последно си имал ерекция?
Неш се намръщи:
— За какво говориш?
— Много добре знаеш за какво.
— Майната ти.
Рап поклати глава.
— Опитваш се да обвиняваш мен и онова, което се случи при езерото, но знаеш, че проблемът не е там. Единствената причина е това, че си само на трийсет и осем, а маркучът ти вече не работи, защото нещо става в главата ти.
Неш почервеня от гняв, пристъпи една крачка към Рап и стисна юмруци.
— Не се опитвай да обвиняваш мен. Не съм постъпил на тази работа, за да правя такива неща. Никой не ми каза, че ще трябва да отвличам и убивам хора… още по-малко други американци. Не ме интересува колко мразиш…
Рап очакваше, че Неш ще се опита да се сбие с него, затова, когато приятелят му започна да споменава твърде много подробности, бързо направи крачка напред и замахна силно с лявата си ръка. Удари го точно в средата на гърдите и почти счупи гръдната му кост. Неш отхвърча назад и падна на задните си части.
Рап се приближи, като остана в нападателна поза.
— Ако имаш глупостта да се изправиш, кълна се, ще те изпратя в болница.
Неш притискаше гърдите си, изражението му бе като на побесняло животно. Личеше, че преценява шансовете си.
— Толкова си уморен, че приличаш на наркоман в абстиненция — продължи Рап. — Не желая да виждам лицето ти поне два дни. Искам да се прибереш вкъщи и да се наспиш. Остани малко със семейството си. И ако след два дни още не можеш да овладееш емоциите си… искам да напуснеш.
— Ами ако не се подчиня? — изръмжа Неш, като масажираше гърдите си. — Какво ще направиш? Ще ме убиеш ли? Ще навредиш на семейството ми?
Рап не можеше да повярва на ушите си.
— Много добре знаеш, че не бих докоснал и с пръст семейството ти.
— Не съм сигурен.
— Нека да си изясним едно нещо. — Рап направи крачка напред. — Ако нарушиш клетвата, която си дал… за нищо на света не бих направил нищо на семейството ти. Но… — добави, като понижи глас — ще те убия. Няма да ми бъде лесно и сигурно ще се измъчвам цял живот, но това, което правим, е по-важно от приятелството ни.
20.
Рап остави колата в подземния гараж и се качи в личния асансьор на директора. Кенеди беше уредила да може да го ползва, когато влиза или излиза от сградата и не иска го видят, което се случваше често. Рап не обичаше административната сграда на Управлението и се стараеше да идва възможно най-рядко. Поради уникалния характер на работата си обаче не винаги можеше да се обади на Кенеди по телефона и да й каже какво се случва. И двамата бяха възпитаници на Томас Стансфийлд, емблематична личност от Втората световна война, който ги учеше никога да не се доверяват на телефона само защото някой техник им е казал, че е обезопасен. Историята на шпионажа беше пълна със случаи, когато велики държави са се предоверявали на комуникационната си система, а по-късно се е оказвало, че врагът ги е подслушвал. В някои случаи обстоятелствата все пак налагат да се ползва телефон. Основното тогава е да говориш колкото може по-завоалирано. Ако обаче правиш нещо, за което могат да те тикнат в затвора, най-добре да проведеш разговора очи в очи.