Рап почувства искрица надежда. Не си спомняше да е чувал напоследък толкова влиятелен човек да говори толкова искрено. Дикърсън продължи:
— Пълна лудост е, че Министерството на правосъдието държи четирима души, за които знаем, че са участвали в подготовката на бомбени атаки, отнели живота на близо двеста наши сънародници. И четиримата са родени в Саудитска Арабия. Двама от тях са с двойно гражданство. Тези мъже имат информация, която може да ни помогне за залавянето на тримата бегълци и може би за предотвратяване на нови атаки. А какво правим ние?
— Нищо — вметна Кенеди.
— Всичките са си наели адвокати — обяви Дикърсън, като разпери ръце в знак на безсилие.
— Освен това чух, че тази сутрин Съветът за човешки права ще подаде искане за забрана на екстрадирането им в Саудитска Арабия.
— Не съм изненадан.
— Мислят, че ако ги предадат на саудитците, те ще ги изтезават вместо нас.
Дикърсън се замисли за момент.
— Хм, идеята не е лоша.
Рап поклати глава:
— Всъщност изобщо не е добра. Саудитците обичат да ни уверяват, че ни дават цялата информация, но винаги премълчават по нещо. Изстискват пленниците и накрая ги убиват, а ние получаваме само онова, което искат да ни кажат, а то не включва информация за ролята на техни богати бизнесмени и високопоставени държавни чиновници.
— Какво да правим тогава?
— С арестантите ли?
— Да.
— Нищо — намеси се Кенеди. — Освен ако президентът не издаде писмена заповед и не ни упълномощи официално.
— Не би било зле и да подпише предварителна амнистия за всичко, което може да направим — добави с усмивка Рап.
Новата насока на разговора не се хареса на Дикърсън:
— Президентът се надяваше, че ще приемете по-активна роля в издирването на тримата мъже, които все още не са заловени. Този Лъв на „Ал Кайда“ му е като трън в окото.
Той беше трън в окото и на Рап.
— Значи няма да получа гаранции за амнистия, така ли? — уточни той.
— Не. Но има нещо друго, с което мисля, че мога да ви помогна. Не съм сигурен, че ви е известно, но някои елементи в Капитолия се канят да превърнат това управление и вас, директор Кенеди, в изкупителни жертви за случилото се миналата седмица.
— Не ми беше известно — отговори Кенеди, — но не се изненадвам.
— Това е кампания за популярност и вие губите в нея.
Рап и Кенеди кимнаха едновременно. Беше се наложило като правило, ако ЦРУ постигне успех, това да не се обсъжда, но всеки провал със седмици и дори месеци се раздухваше в медиите.
— Мисля, че мога да ви помогна да се защитавате по-ефикасно. Да изпреварите зложелателите, преди да нанесат удара си. Мога да ви помогна да изразите становището си. Да представите по най-подходящ начин позициите си.
— Как ще го постигнете? — скептично попита Рап. — Медийният елит в тази страна не ни обича особено.
— Мога да им предложа нещо, на което няма как да устоят.
— Какво е то?
— Вас, господин Рап.
— Моля?
— Вие сте герой. Това, което с Майк Неш сте сторили миналата седмица, е, без да преувеличавам, митичен подвиг. Медиите ще налапат примамката и двамата с господин Неш ще станете недосегаеми. В този град няма толкова глупав политик, който да се опита да ви злепостави. Вие ще се превърнете в героя на това поколение.
— Вие сте луд!
— Мич — предупреди Кенеди.
— За нищо на света няма да…
— Мич — прекъсна го Кенеди. — Успокой се. Искам да чуя какво предлага господин Дикърсън.
— Аз пък не искам.
Кенеди го изгледа като майка, готова да зашлеви плесница на разглезеното си синче. След като Рап се поуспокои, тя се обърна към Дикърсън:
— Какво предлагате в замяна?
— Той… — Дикърсън имаше предвид президента, но не искаше да споменава името му — мисли, че би било добре първо да откриете тримата бегълци.
— Защо? — попита Рап.
Политикът замълча за момент, преди да отговори:
— Нека да кажа само, че според него може да престъпите малко червената линия.
— Тоест иска да ги пипна преди момчетата от ФБР и преди да успеят да си наемат адвокати?
Дикърсън сви рамене. Не смееше да си отвори устата от страх да не би да го записват.
— Ох — с отвращение въздъхна Рап, — големи сте смелчаги, няма що.