— Сега разбираш ли защо не обичам да идвам тук? — измърмори Рап, след като Кенеди затвори вратата и тръгна към бюрото си.
— Трябва ли да се обидя?
— Причината не е в теб, шефке. Знаеш го. Просто имам доста работа за вършене, а си изгубих почти цялата сутрин да седя тук и да слушам глупости.
— Гейб е човек, когото е добре да имаме за съюзник.
Рап сви рамене:
— Може би, ако искаш да участваш в шоуто на Опра. От моя гледна точка обаче не предлага нищо полезно.
— Не беше нужно да бъдеш толкова груб. Можеше да минеш с едно „не, благодаря“.
— Това щеше да прозвучи като съгласие. И той щеше да задейства плана си, без да пита повече. Единственият начин беше да му обясня кристално ясно какво мисля. Да го убедя, че това може да вбеси дори и тебе.
— Ако това е била целта ти, постигна я.
Кенеди погледна мигащата лампичка на телефона си, но реши, че разговорът може да почака. Първо трябваше да изясни още няколко неща с Рап, а по нервното му държане личеше, че няма намерение да остава дълго. Тя се вгледа в лицето му и попита:
— Къде беше снощи?
— У Стан — отвърна той, без да мигне. — Трябваше да обсъдим някои неща.
Кенеди кимна:
— Аха. И не си беше взел мобилния?
— У мене беше.
— Но не го беше включил или батерията се е изтощила.
Рап сви рамене, сякаш нямаше значение:
— И какво? Може би е от параноя.
— Очевидно… ами ако ми трябваш, какво правим?
— Следващия път ми остави съобщение или пробвай да звъннеш у Стан.
— Той е същият като тебе. Никога не си вдига телефона. Като се замисля, дори не съм сигурна дали има.
— Редовно си говорим по телефона.
Кенеди го погледна изпитателно:
— С теб май няма да изляза на глава.
Рап поклати глава:
— Слушай, преди да сме се отклонили от темата, ти знаеше ли предварително, че на тази среща ще обсъждаме рекламна кампания за Управлението?
— Разбира се, че не. Не бих си позволила да ти губя времето.
— Добре, но ако Дикърсън наистина е толкова умен, колкото твърдиш, как може да не се е сетил, че няма да се съглася?
Кенеди взе една тубичка крем за ръце от бюрото.
— Мисля, че е отчаян. — Изстиска малко крем на дланта си и започна да търка ръцете си. — Президентът има добра интуиция. Разбира накъде вървят нещата. Още не сме погребали труповете от миналата седмица, а в някои среди вече се говори, че е страхливец. Спомни си, че той прокара политиката за върховенство на закона, а сега сме под прицел.
— И затова най-смелото решение е да започнем да се рекламираме.
— Те живеят в друг свят, Мич. — Кенеди сви рамене. — Президентът лично ми каза, че е ядосан на ФБР.
— Защо?
— Защото не са открили нищо. Знаят твърде малко за хората, които извършиха атаките. И трима още са на свобода. Сякаш са потънали вдън земя.
— Няма какво да се сърди на ФБР. Ръцете им са вързани от законите, които той самият прокара.
— Предполагам, че точно затова искаше да говори с теб, Мич.
— Само че Дикърсън го разубеди.
— Точно така. И честно да ти кажа, не съм сигурна, че съветът е бил добър.
— Не дай Боже президентът да се докосне малко до действителността. Камо ли да подпише указ, с който ни нарежда да заловим тези хора.
— Внимавай какво си пожелаваш.
— Ако можех, щях да си пожелая малко подкрепа от Белия дом и Капитолия, по дяволите.
— Колкото и странно да звучи, точно това се опитваше да ти предложи Гейб, но по разбираеми причини ти предпочиташ физиономията ти да не се появява по медиите. — Кенеди натисна един клавиш, за да активира компютъра си. — Рекламната кампания не е лоша идея. Ти просто не си подходящият човек за нея. Знаеш, че би било хубаво, ако привлечем някой и друг сенатор и конгресмен на наша страна. Отдавна не сме…
Рап престана да слуша. В главата му се завъртя някаква поговорка, за една птица в ръката и десет в небето, или пък беше за два заека с един куршум? Каквато и да беше, много добре описваше сегашното му положение.