Рап се замисли над това. Хърли обичаше да нарича хората от тайната служба „бойци“. Всички други бяха за него „меки пишки“ или „книжни плъхове“. Рап и неговите колеги бяха съвсем друга порода хора в Ленгли и не беше рядко явление някои от другите в сградата да ги мразят. Джонсън беше прекарал цялата си кариера в безопасната зона на ЦРУ. Няколко пъти може би бе ходил на мисии в чужбина, да разпитва персонала на някое посолство или местните агенти на Управлението, но никога не беше участвал в истинска операция. Цялата му професионална дейност бе свързана със запазване на тайните на Ленгли и разобличаване на онези, които не спазват правилата.
— Някаква представа какво е използвал за подслушването?
— Не е сигурен, но изглежда, че устройствата са извън помещението.
— Добре, ще се заема. Трябва да тръгвам. Ще ти се обадя по-късно.
Рап прекъсна разговора и се замисли за задачата, която щеше да даде на Коулман. Макар да не беше от най-изтъкнатите служители на Управлението, Макс Джонсън не трябваше да се подценява. Тревожно беше, че Джонсън е бил толкова глупав да се замеси с човек като Адамс. Оценката на Хърли за ситуацията беше абсолютно точна, но тук не ставаше дума за импулсивни действия. Джонсън работеше в тази сфера повече от трийсет години. Би трябвало да има повече здрав разум и да не се забърква в такива неща.
Рап отново огледа улицата. Все още нямаше подозрителни коли, затова отново потегли към Луисвил Парк. Голяма част от детството си беше прекарал там. С приятелчетата си от квартала бяха играли в парка всеки възможен спорт, а ако не там, ходеха в басейна и тенисклуба при Грейт Фолс. Рап с усмивка си спомни как заради брат му едно лято ги изгониха от басейна. В този момент Коулман пристигна на паркинга с големия си черен джип. Двамата мълчаливо слязоха от колите си и нагазиха изкуствената трева на игрището за лакрос.
Беше типична априлска сутрин. Температурата беше към двайсет и пет градуса и небето бе облачно, но нямаше опасност да завали. Рап беше сложил удобни дънки и фланелка с дълъг ръкав за полета. Коулман носеше широк панталон, риза и синьо сако. Двамата застанаха един срещу друг, без да се поглеждат в очите. Повече се интересуваха от околността, отколкото един от друг.
Коулман погледна към игрището. Четири момчета играеха баскетбол. Изглеждаха още ученици, твърде малки, за да работят за ФБР или друга организация. Той прокара пръсти през русата си коса и попита:
— Не ми казвай, че вече имаме проблем.
Рап наблюдаваше паркинга.
— Не с онова, за което си мислиш — отвърна той, имайки предвид операцията в Ню Йорк. — Или поне не в това отношение, в което очакваш. Всъщност — добави, като погледна Коулман — тази сутрин чух нещо интересно.
— Какво?
— Чарли О’Браян ми каза, че този мошеник Глен Адамс бил заминал за Каракас, без да уведоми никого в Ленгли, че напуска страната.
— Стига бе. Мислех, че там си имате правила.
— Определено. В такива случаи си длъжен да уведомиш висшето командване и прекия си началник.
— А той не е казал на никого?
— Не. Сериозно е загазил.
— Имат ли връзка с него? — попита Коулман, чудейки се дали техният човек е успял да изчезне. Бяха се разбрали да не прави никакви опити да се свърже с тях, освен ако не изникне нещо спешно.
— Имаш предвид от Ленгли?
— Да.
— Не. Засега не.
— ФБР знае ли?
Рап поклати глава:
— Айрини иска да си остане между нас… поне в близките шест часа. Ще изпратим хора да търсят по хотелите и ще се свържем с колегите от венецуелското разузнаване. Ако не разберем бързо какво става, ще трябва да информираме ФБР и Държавния департамент.
Коулман кимна:
— Мислиш ли, че е решил да ни предаде?
— Кой знае? Мене ако питаш, стига да не разгласява тайните ни, може да се обеси, ако иска. — Рап погледна към момчетата на баскетболното игрище и най-накрая се обърна към Коулман. — Името Макс Джонсън говори ли ти нещо?
Коулман затвори сините си очи, сякаш се опитваше да си спомни къде е чувал това име.
— Да. Той е един от вашите, нали? Или по-скоро беше.
Рап се намръщи:
— Никога не е бил един от нашите. Все едно да кажеш, че хората от вътрешния отдел са ни приятели.
Коулман замълча за момент.
— Добре, разбрах. Все пак е работил в Ленгли, нали?
— Да. Доста години.
— Знае ли ви всички кирливи ризи?
Рап сви рамене: