— Трудно е да се каже за човек като него. Не е от най-приказливите, но пък по принцип с момчетата от службата за сигурност никой не иска да си говори.
— Карал ли си се с него?
— Доколкото си спомням, не. — Рап замълча за момент, после добави: — Но с годините съм си спечелил толкова много врагове, че вече не им знам бройката.
— Айрини?
Рап се замисли за началничката си. Съмняваше се да е имала препирни с хората от собствената си служба за охрана, но Джонсън все пак на два пъти беше пропускал повишение.
— Пряко не са имали спречквания, но нали знаеш как е в тези среди. Рядко се случва някой, който се е разминал с повишение, да не остане с лоши чувства.
— Какво точно е направил? — поинтересува се Коулман.
— Сега има консултантска фирма.
— Знам. Името му ми е познато оттам. Говори се, че бил много навътре с новите техники. Спец е по специалните разузнавателни средства.
Рап кимна. Войната срещу терора беше дала тласък на частните охранителни и консултантски фирми. Сега на мода бяха самоделните охранителни системи.
— Значи ще трябва да се обадиш на Маркъс — отбеляза Рап, имайки предвид компютърния специалист, с когото работеха.
— Можеш ли да ми кажеш за какво става дума?
— Имаш ли лист и химикалка?
Коулман бръкна в джоба на сакото си и извади и двете.
Рап отвори малкия бележник и натисна копчето на химикалката. Поколеба се за момент, но реши все пак да даде информацията, макар и кодирано. Написа няколко изречения, като внимаваше да не натиска върху листа. После върна бележника на Коулман, който погледна написаното:
„Снощи… каза откъде има информация… наел Джонсън да подслушва кабинета на доктора… знаем поне за един, който се е разприказвал… предполагаме, че има още… разбери как го е правил и ми докладвай.“
— Мамка му — възкликна Коулман, като си даде сметка колко хора ходеха при доктор Люис. — Голяма каша. Такава информация ще се продава като топъл хляб.
Рап пак взе бележника и откъсна горните пет листа. Извади запалка от джоба си и ги запали. Извъртя ги така, че пламъците да ги обхванат, почти достигайки до пръстите му. Когато останаха само ъгълчетата, разтръска хартията, докато изгасна.
— Внимавай с този тип. Не се издавай. Не искаме да се уплаши и да избяга със стоката.
Коулман се замисли за Адамс. Новината, че е заминал за Венецуела, щеше да се разпространи сред шпионските среди като огън в суха трева.
— Рано или късно ще научи.
— Със сигурност — съгласи се Рап.
— И без съмнение ще се постресне.
— Затова искам веднага да се заемеш.
— ПВК? — попита Коулман.
ПВК беше военно съкращение, означаващо „правила за влизане в контакт“. Рап се замисли. Не познаваше достатъчно добре Джонсън, за да предвиди как ще реагира. Коулман трябваше да разчита на собствената си интуиция.
— Направи каквото трябва. Само разбери каква информация е изтекла. Ако има записи, искам да ми ги донесеш.
— Ако се наложи да действам по-грубо?
Рап сви рамене.
— Трябва да се върна тази нощ. Ако може да изчака дотогава, добре, но ще трябва да действаш според ситуацията.
— Къде отиваш?
— Не мога да ти кажа. Наблизо е. Ще ти изпратя имейл да ти съобщя кога се прибирам. — Рап тръгна към колата и Коулман го последва. — Дръж ме в течение, но гледай да не споменаваш нищо конкретно. Приеми, че следят всичко, което пишеш или казваш.
— Ясно. Нещо друго?
— Да… внимавай. Имам лошо предчувствие за този Джонсън.
28.
Когато най-после дойде на себе си, Хаким не направи опит да отвори очи. Главата го болеше адски. Тялото го болеше адски. Всичко го болеше. Постепенно започна да чувства крайниците си. Имаше синини, драскотини, може би някоя счупена кост. Остана със затворени очи не защото не искаше да види къде се намира, а защото го болеше твърде много, за да ги отвори. Инстинктивно започна да проверява дали всичко си е на мястото. Размърда пръстите на краката си и със задоволство установи, че се движат. Вдигна левия си крак — изглеждаше добре. Когато се опита да свие десния, остра болка прониза коляното му. Не можа да определи колко е пострадал, но със сигурност нямаше нищо счупено. Гърдите го боляха, но това беше нищо в сравнение с болката, която изведнъж усети в лицето и ръцете си.
Опита се да отвори очи, но не успя. Клепачите му сякаш бяха залепени. Отново опита и с голямо усилие успя да отвори едното си око на един милиметър. Светлината беше слаба, естествена. Някъде в далечината се чуваше познато бучене. Обонянието му бавно се възстанови и той надуши дим.