— Чувствата ни са взаимни — отвърна тя на безупречен английски.
Облегна се назад и отметна един кичур от катраненочерната си коса зад дясното ухо. Беше на петдесет, но изглеждаше с десет години по-млада.
Рап седна срещу тях. Шевал махна към чашата пред него.
— Моля.
Докато французойката му сипваше кафе, Рап се извини за закъснението.
Бътлър кимна:
— Честно казано, изненадан съм, че успя да дойдеш при такава неочаквана покана.
— Айрини не ми даде право на избор. Каза, че е важно.
Бътлър и Шевал се спогледаха и кимнаха едновременно. Французойката каза:
— Имаме информация, която може да ви бъде полезна.
— Но преди да започнем — предпазливо добави Бътлър, — искаме да си припомним основните правила.
Рап би могъл да се обиди от този коментар, но не се засегна. В много отношения тези двама души и хората под тяхно командване бяха по-добри съюзници от собственото му правителство. Фактът, че Бътлър засегна тази тема обаче, подсказа на Рап две неща: първо, информацията беше важна и второ, Министерството на правосъдието и Конгресът на САЩ нямаше да я одобрят.
— Ако искате да промените правилата, нямам нищо против, но имайте предвид, че що се отнася до някои елементи от нашата система за управление, аз имам най-голям стимул да ги държа в неведение.
— Така е — каза Шевал. — Имаме ти доверие. Просто някои любопитни хора от твоята страна ще тръгнат назад по следата. Ще искат да разберат откъде си получил информацията.
— Дори могат да се досетят — добави Бътлър. — Ако започнат да мътят водата на нашите правителства, това ще ни навлече много главоболия.
— Ясно. Обещавам, че на никого няма да кажа това, което ще чуя от вас.
— Би било хубаво — съгласи се Шевал, — но не е реалистично. Имайки предвид какво ще ти кажем, почти сигурно е, че ще искаш да го споделиш с някого.
Шевал бръкна под масичката и извади една картонена папка. Изглеждаше съвсем безобидна и този ефект беше търсен съзнателно. Французойката я постави по средата на масата и се поколеба за момент. Бавно отмести светлокафявите си очи от папката и се втренчи в Рап. Изглеждаше така, сякаш още не е решила как да му представи новината.
Рап беше виждал папката и преди и в нея винаги се съдържаше информация, много по-ценна, отколкото можеше да се предположи по износената, с нищо незабележителна корица. Винаги се беше възхищавал на изобретателността на Шевал. В Ленгли папките бяха масивни и дебели. Важните бяха червени, с големи надписи. Имаше лесни за разгадаване, като „Строго секретно“, но повечето бяха озаглавени с неясни фрази като „Само за очи“ или с безсмислени поредици от букви, непонятни за непросветените. Всичко това беше „Поверителна информация“. Някои имаха ключалки или електронни щипки — отваряха се с помощта на малък диск. Ключалките не бяха предназначени за отблъскване на любопитни погледи. Целта им беше да забавят човека, който иска да прочете съдържанието на папката, да го накарат да предприеме още една стъпка, да се замисли какво прави.
ЦРУ имаше странна практика. Основната цел беше служителите да бъдат съсредоточени винаги върху своята област на специализация. По време на кариерата си Рап беше ставал свидетел на две пълни преобразувания на системата и множество дребни модификации. В крайна сметка един от най-сигурните начини да си навлечеш неприятности беше, ако те хванат да отваряш папка, която не ти влиза в работата. Французите и британците имаха подобни правила, затова той отдавна се беше досетил, че изтърканата картонена папка на Шевал никога не е минавала през проверка на пропуска на Дирекцията за външна сигурност в Париж.
— Имате ли някакъв напредък в идентифицирането на извършителите на атаките? — попита Шевал.
— Съвсем малък.
Рап се почувства леко засрамен да признае пред колегите си, че досега успехът им е почти нулев. Разследването се водеше от седмица, а все още тъпчеха на едно място.
— Нищо ли? — изненада се Бътлър.
— Ако говорим за шестимата, които участваха и нападението над Центъра за борба с тероризма… от тях не остана много за идентифициране. Камерите за наблюдение не ни помагат с нищо. Шестимата носеха пълно снаряжение на спецполицаи, с качулки, очила, каски, ръкавици, дебели жилетки… — Рап сви рамене. — Нищо не се вижда.
— Веществени доказателства? — намеси се Шевал.
Рап си спомни кашата от раздробени тела, която беше останала след едновременното взривяване на шестте жилетки с експлозив. В гората на няколкостотин метра от мястото още откриваха парчета плът. Взривът беше станал в основата на бетонната рампа към подземния гараж. Гладките, порести стени приличаха на стар влак от метрото, покрит с графити, наслагвали се в продължение на години, но вместо с цветен спрей картините бяха изрисувани с парченца от кости, месо и много, много кръв, които се бяха натрупали не в течение на половин десетилетие, а за части от секундата.