Ахмед се качи в караваната сам и затвори вратата. Предпазливо отиде в задницата и седна на ръба на леглото. Заговори тихо:
— Знам, че не ти е лесно. Той се промени в джунглата. Всички се променихме.
— Това не е извинение.
— Не, но е причина.
Хаким за пръв път осъзна, че Ахмед може би не е толкова глупав, за колкото го беше мислил.
— Каквато и да е причината, той не ми е командир.
— Ти може да мислиш така, но трудно ще убедиш него.
— Тогава няма смисъл да си говорим.
Ахмед вдигна помирително ръце.
— Мисля, че трябва за известно време да не се виждате.
— Идеално… оставете ме някъде по пътя.
Ахмед се престори, че не е чул. Още понижи глас:
— Предложих аз да се занимавам с теб.
— Аха, сега ти ли ще ме командваш? Да спазваме стриктно йерархията — подигравателно измърмори Хаким.
— Не. Искам да спася живота ти. Мисля, че си добър човек. Освен това имаме нужда от теб. Моля те, помогни ни.
Хаким се замисли. След малко отговори:
— Отдясно в задния багажник има една черна раница. Донеси ми я.
Ахмед излезе и след малко се върна с раницата. Карим се качи в караваната и застана зад Ахмед, като още държеше пистолета. На Хаким му хрумна, че сигурно го следи да не извади оръжие от раницата. Отвори един цип и извади малко джипиес устройство. Включи го и погледна Карим с притвореното си око:
— Трябваше само да ме помолиш. Имам резерви от почти всичко.
34.
Хаким вдигна малкия уред с натъртените си и ожулени ръце, чакайки да засече най-близкия сателит или предавателна антена на мобилните оператори. След четирийсет секунди вече имаше информацията, която му трябваше. Идеше му да се изсмее, но още помнеше болката от предишния опит и запази сериозно изражение. Погледна Карим и обяви:
— Браво. Намираме се в Мексико!
Карим се намръщи:
— Не е възможно.
— Мексико, Мисури. — На Хаким му идеше да добави „глупако“, но знаеше, че само ще си изпроси още един пердах, а може би дори куршума. — Градче на запад от Сейнт Луис.
— Знаех, че сме близо до Сейнт Луис.
Хаким не му повярва. Погледна Ахмед и каза:
— В раницата имам лаптоп. Би ли ми го подал. — След като получи компютъра, добави: — В страничния джоб има малко флаш-устройство с надпис „Веризън“. Дай ми го.
Хаким включи компютъра и докато чакаше Ахмед да намери Ю Ес Би модема, попита Карим:
— Имаш ли представа откъде сте минали?
— Не точно.
— Не искам точно. Искам в общи линии.
— По едно време бяхме в Илинойс.
— Няколко пъти — добави Ахмед, докато ровеше в джобовете на раницата. Извади нещо. — Това ли е?
— Да. — Хаким включи модема. — Защо не минахте по маршрута, който бях начертал?
Карим погледна часовника си и отговори:
— Не исках да се набиваме на очи. Затова избягвах главните шосета.
Този човек беше твърдоглав идиот.
— И така се загубихте. Не ти ли хрумна, че по главните пътища минават повече коли? Така човек по-лесно остава незабелязан.
— Да, и има повече полиция — надуто отбеляза Карим. — Затова се загубихме. Исках да избегнем Сейнт Луис. Прекалено много полиция, а имаше и някакъв ремонт.
— Тръгнали сте от фермата преди повече от осем часа. Ако бяхте следвали плана ми, вече да сме в Оклахома или на път за Хюстън. Сега едва сме влезли в съседния щат.
— Няма проблем — небрежно заяви Карим.
— Преди три минути не знаеше къде се намираме.
— Знаех, че сме около Сейнт Луис.
Празни приказки. Хаким погледна екрана на лаптопа и видя, че вече имат връзка. Отвори картите на „Гугъл“ и щракна по средата на Америка. Уголеми района около Сейнт Луис. Прецени на око разстоянието между фермата в Айова и Мексико, Мисури.
— Изминали сте около двеста километра за осем часа.
— Добро разстояние.
Хаким осъзна, че глупакът си въобразява, че се намират в планинските райони на Афганистан, където, ако изминеш трийсет километра за един ден, се смята за голям успех.
— Ако ми беше имал доверие, за това време щяхме да сме минали повече от седемстотин километра.
— Няма значение. В безопасност сме и знаем къде се намираме.
— Нямало значение ли? Трима араби насред Америка. В град като Мексико сигурно деветдесет процента от населението са бели. Останалите са латиноамериканци, черни и азиатци. Хората сигурно не са виждали жив арабин.