— Голяма работа. Никой няма да ни търси в тази част на страната.
— Ами когато намерят ловците, които уби в къщата?
— Дотогава ще минат дни — уверено заяви Карим. — Ако изобщо ги намерят.
— Мога да се обзаложа, че вече са ги открили.
Карим поклати глава:
— Невъзможно. Справяме се отлично. Трябва само да изчакаме да се стъмни и да заредим. С твоето устройство вече няма опасност да се загубим.
— Да чакаме да се стъмни?
— Имаме само пари в брой, затова ще се наложи да плащаме на ръка. Така ще видят лицата ни.
Този човек беше пълен кретен. Хаким отново поиска раницата от Ахмед. Бръкна в страничния джоб и извади портфейл. Вътре имаше шофьорска книжка с тексаска регистрация, пари и още няколко неща. Извади и една кредитна карта.
— Сега можем да заредим.
— Откъде я намери? — подигравателно попита Карим. — Как да съм сигурен, че е безопасно да я пробваме.
Без да отговори, Хаким натисна няколко клавиша. След малко на екрана се отвори местният вестник на Айова Сити. Това беше най-близкият град до фермата. Онова, което търсеше, се намираше на заглавната страница.
— Двойно убийство — обяви Хаким и обърна компютъра към Карим. — Телата вече са открити и полицията знае, че са били убити.
— Не ти вярвам.
— Твърдоглав глупак — изсумтя Хаким. — Американците действат бързо. Сигурен съм, че някой е видял караваната да тръгва от фермата около часа на пожара. Местните полицаи ще се обадят на колегите си в другите окръзи и ще питат дали са виждали такава кола. Преди да се усетиш, ще получат десетки сигнали, че цял ден сновем между Мисури и Илинойс.
— Надценяваш ги.
— А ти очевидно ги подценяваш. Ще вдигнат на крак цялата полиция в района. Това е стандартна процедура. Изгорихте ли добре и плевнята?
Карим и Ахмед се спогледаха бързо. Ахмед измънка:
— Мисля, че да.
— Мислиш?
— Изгоря цялата — заяви Карим с пресилена самоувереност.
Хаким усети, че думите на двамата се разминават.
— Видяхте ли я как изгаря? — настоя той.
— Не — гузно измърмори Ахмед.
— Къщата се разгоря по-бързо, отколкото очаквахме — обясни Карим. — Щеше да привлече хора. Имаше опасност и караваната да се запали.
— Значи плевнята не е изгоряла, така ли?
— Изляхме останалия бензин между къщата и плевнята. Сигурен съм, че се е запалила.
— Тубите с гориво бяха жълти — отбеляза Хаким.
— Какво значение има?
— Това е нафта!
— И какво от това?
— Нафтата не е леснозапалима.
— Пак гори.
Гори, но не толкова бързо, колкото бензина. Хаким нямаше сили да обяснява. Нафтата сигурно беше попила в земята, преди да отдели достатъчно изпарения, за да се възпламени.
— Какво направихте с резервните провизии?
— Нямаше време да се занимаваме с тях — отговори Карим. — Но съм сигурен, че са изгорели.
Какъв идиот!
— А ако не са изгорели? Полицията ще намери мотоциклетите, оръжията, боеприпасите, храната, горивото, паспортите, парите и двете раници, които бях приготвил за всеки от вас. — Хаким се опита да поклати глава, но не можа от болка. — ФБР сигурно вече е на мястото или пътува натам. — Подаде на Карим джипиеса. — Карай на запад. Спри на първата бензиностанция на шосе 54. Нямаме време за губене. И не забравяй… тази каравана върви с дизел. Да не налееш бензин!
35.
Сенатор Лонсдейл не беше много сигурна какво прави тук, но когато влезе във фоайето на комплекс „Уотъргейт юг“, вече нямаше връщане. Хари, портиерът, я видя и излезе да я посрещне. Външно тя изглеждаше уверена и с десет години по-млада, но психически бе уязвима, крехка и измъчена. Въпреки това продължи към асансьора и Хари, който я чакаше с тъжно изражение на лицето.
— Добър вечер, госпожо сенатор.
— Добър вечер, Хари — отвърна вяло Лонсдейл.
— Съжалявам за всичко. Знам, че загубихте много приятели.
Съболезнованията му бяха искрени. Тя вече четвърти ден ходеше на погребения и помени. Трудно беше да гледа мъката на хората, загубили свои близки, но още по-тежка й бе мисълта, че именно нейните опити да пречи на ЦРУ може би са улеснили терористите.
— Благодаря, Хари. Ти също приеми моите съболезнования. Знам, че сенатор Сафърд много се грижеше за теб.