— Какво намекваш, Каръл? — попита Прингъл.
— Намеквам, че тук има нещо гнило. Не бих се изненадала, ако тази коварна кучка Кенеди и нейните наемници стоят зад всичко.
— Сигурно се шегуваш! — възкликна Лонсдейл. — Аз бях там. Бях в Националния антитерористичен център, когато го нападнаха. Терористите стреляха по Неш и Рап.
— И никой от двамата не е получил дори драскотина. После са изхвърлили труповете през прозореца, а те, много удобно, са станали на каша, след като натъпканите им с експлозив жилетки са се взривили. Съвпаденията станаха твърде много.
Бъртън, която седеше срещу Лонсдейл, погледна Огдън и се намръщи:
— Пак ли си се ровила в онези побъркани шпионски сайтове в интернет?
— Не — тросна се приятелката й. — Още не съм разкрила цялата схема. Много е заплетено, но ви предупреждавам — посочи трите жени една след друга. — Не се хващайте в този капан и не забравяйте вината на ЦРУ. Тези хора са отговорни за смъртта на приятелите ни миналата седмица. Трябва да ги накараме да си платят.
С това приказките за конспирация свършиха. Изпиха се още три бутилки вино и Бъртън настоя да почетат паметта на загиналите. Прингъл накара всички да обещаят, че няма да говорят нищо лошо за покойните си колеги и приятели. Огдън наруши правилото два пъти, но другите винаги я сгълчаваха шумно, а Лонсдейл получи само още един тежък пристъп на истерия и няколко по-леки.
В общи линии събирането подейства добре на душата й. Особено смехът. Огдън разказа историята за първата си година като сенатор, когато отишла на разследваща мисия в Бразилия. Една нощ в бара всички танцували и толкова се напили, че сенаторите Сафърд и Шелдън предложили да направят „Огдън сандвич“. Тя щяла да бъде месото, а те — филийките. Сафърд прекалил, като решил да стисне младата калифорнийка за лявата гърда. В отговор Огдън хванала левия му тестис между палеца и показалеца си и го стиснала като гроздово зърно. Сафърд почти припаднал и се наложило да го занесат до стаята му. Когато чу историята за първи път, Ейми Прингъл почти се беше подмокрила от смях.
Лонсдейл помогна в разтребването. Радваше се, че все пак дойде. И смехът, и плачът й се бяха отразили добре. Когато си тръгваше, Огдън й напомни за мероприятието на „NARAL Про чойс Америка“, което двете заедно организираха в събота вечер.
— Твоята реч е един от гвоздеите в програмата.
— Боже мой — изстена Лонсдейл. — Не знам дали ще се справя.
— Ще се справиш. — Огдън потупа ръката й. — Ще ти напиша няколко реда за всеки случай. Не забравяй, че го правим в памет на уважавания доктор Смит.
Лонсдейл кимна.
— А онази работа с ЦРУ… Не се хващай на въдицата им. Изчакай да поразуча как стоят нещата.
Лонсдейл нямаше желание да спори с приятелката си, затова не коментира.
— Благодаря, че ме развеселихте. До утре.
Докато чакаше асансьора, тя се замисли за мероприятието на NARAL — националното движение за правото на аборт. Организираха го в памет на човек, който бе отнел повече животи, отколкото можеше да преброи, а Огдън искаше да унищожи мъж, посветил цялата си кариера в защита на родината си. Лонсдейл изведнъж се почувства като в абсурдна сцена от роман на Луис Карол. „Тук всички сме луди“ — помисли си. Странен град беше Вашингтон.
36.
Хаким отпи глътка портокалов сок и взе още четири обезболяващи. Седеше в леглото, подпрян с три възглавници, гледаше лаптопа и умуваше какво да правят сега. От стратегическа гледна точка положението беше може би по-ясно, отколкото изглеждаше. Просто, както да пътуваш по течението на Мисисипи. Имаше много завои и криволици, но в крайна сметка водата се изливаше в Мексиканския залив. Те обаче не следваха реката, а си губеха времето по малките шосета на щата Мисури.
Още му беше трудно да повярва, че всичко, което се беше случило днес, е истина. Едно неразумно решение бе довело до поредица от грешки, всяка от които намаляваше шансовете им и ги излагаше на безсмислени рискове. Двамата с Карим можеха цял живот да спорят дали е било разумно да убиват двамата ловци и никой нямаше да отстъпи, но и никой не можеше да отрече, че така си бяха навлекли цял куп проблеми. Едно прибързано решение влечеше след себе си друго и сега трябваше да бягат, без да имат представа колко близо след тях са силите на закона.