Почти цяла вечер Хаким беше ровил из новинарски сайтове в интернет. През това време минаха през Джеферсън Сити, покрай езерото Озаркс и накрая завиха към Спрингфийлд по шосе 65. Той се отказа от идеята да влязат в Оклахома по магистрала 44. Дълго обмисля това решение, но накрая стигна до заключението, че междущатският път е твърде опасен. Реши да тръгнат към Брансън. Това беше известен туристически обект, посещаван от много автотуристи. Хаким смяташе, че най-разумното решение е да пренощуват на някой голям паркинг сред другите каравани и да чакат утрото. Тогава, в зависимост от новините, щяха или да вземат друг автомобил, или да заредят догоре и да тръгнат към Хюстън.
По някое време северно от Брансън караваната намали и Хаким усети как отбиват. Той вдигна задните щори и надникна, като почти очакваше да види мигащи полицейски лампи. Нямаше нищо. Не се виждаше друга кола. Погледна към предницата на караваната точно когато тя спря. Карим разкопча колана си и дойде при него. Дръпна завеската, подвоуми се за момент и прошепна:
— Нещо ме притеснява.
— Ох, тебе все нещо те притеснява.
Карим изсумтя раздразнено и още повече понижи глас, за да не го чуе Ахмед.
— Ще ме изслушаш ли поне за малко.
Хаким кимна.
— Забелязах, че на юг отиват много каравани.
— Знам. Брансън е като оазис за караваните.
— Да… но всичките са стари.
— Караваните ли?
— Не, хората, които ги карат. Всеки път, когато ги задминавам, те ми махат.
— Това ли те тревожи?
— Не ме тревожи това — сопна се Карим, — но вече близо час не съм видял друга каравана.
Хаким разбра притеснението му.
— Спират да нощуват.
— Така мисля. Преди няколко километра минах покрай паркинг за тирове и освен камионите имаше спрели десетина каравани.
Хаким се замисли за момент.
— Може би трябва да се върнем и да пренощуваме там.
Карим енергично поклати глава.
— Сигурно трябва да се регистрираме. Ще ни поискат документи.
Хаким осъзна, че може би е прав.
— Какво друго можем да направим?
— Нали имаш достъп до сателитни снимки на лаптопа?
— Да.
Хаким натисна интервала и екранът се включи. Вече беше отворил прозореца на „Гугъл“. Премести курсора и щракна върху сателитната карта. Извъртя компютъра към Карим.
— На това място ли се намираме?
— Не, но сме наблизо. Може да се увеличава оттук. Ако донесеш джипиеса, ще ти кажа точно къде сме.
Карим взе лаптопа и седна на масичката с лице към Хаким.
— Какво правиш? — попита го Хаким.
— Търся място, където да пренощуваме — отвърна приятелят му, без да вдига очи от лаптопа.
Стомахът на Хаким се сви.
— Какво място?
— Някоя къща. За предпочитане далеч от други съседи.
37.
На пристигане в Съединените щати Рап се чувстваше доста по-добре, отколкото когато заминаваше. Беше си поспал четири часа по време на полета. Събуди се точно един час преди приземяването и сложи кафе. Докато чакаше да стане, изяде един сандвич с пуешко и бекон, хапна малко чипс и изпи бутилка минерална вода. След това си сипа кафе и се зае да направи списък на нещата, които трябваше да свърши. Всеки път, когато извадеше бележник и химикалка, Кенеди заставаше на нокти. Тя беше привърженичка на старата школа, на хората като Бил Донован, Бил Кейси и Томас Стансфийлд. Те често казваха, че ако са ти потрябвали лист и химикалка, значи си объркал работата. Рап нямаше тяхната фотографска памет, но пък и те със сигурност не можеха да счупят нечий врат с голи ръце.
Затова той направи списък. Откъсна един лист и нахвърля някои мисли с почти неразгадаем почерк. Не пишеше имена, само инициали. Запълни близо два листа и половина с драсканици, като прескачаше от един човек или проблем към друг и отново се връщаше на предишния, ако му хрумнеше нещо ново. Беше установил, че ако не прави това поне два пъти седмично, започва да забравя, а в неговия занаят това означаваше, че някой ще загуби работата или живота си.