Когато самолетът се приземяваше на мократа писта, Рап скъса листчетата на четири и ги пусна през мелачката за документи. Ивиците хартия, наподобяващи спагети, се събираха в плик за изгаряне. Помощният персонал на летището щеше да ги унищожи по-късно, но и да попаднеха в неподходящи ръце, чудо голямо. Дори да успееха да възстановят страниците, пак нищо нямаше да разберат.
Самолетът спря при частните хангари, където ЦРУ държеше машините си. Рап погледна през прозореца и си отдъхна, когато не видя официална кола, дошла да го посрещне. Взе нещата си, благодари на пилотите и слезе на асфалта с двата си сака в ръка. Излезе от летището и видя някакъв човек, застанал до колата му. Това го накара да застане нащрек. Преметна сака с дрехите на дясната си ръка и с плавно движение посегна към ръкохватката на пистолета си. След две крачки позна Коулман и се успокои.
Извади ключовете си и отключи колата от три метра.
— Какво става?
Коулман изглеждаше в кофти настроение.
— Имаме проблем — измърмори той.
— Какъв проблем?
— По-добре да го обсъдим на път към града.
Коулман погледна към входа на частния авиационен център. Двама юначаги с вид на телохранители чакаха някого.
Рап хвърли нещата си на задната седалка и попита:
— Ще се качиш ли при мен?
— Да. — Коулман посочи една кола през няколко реда от неговата. — Дойдох с Мик. Ще кара зад нас до центъра.
— Центърът ли? Защо ще ходим в центъра?
— Защото трябва да поговориш с един човек.
Рап понечи да попита с кого, но реши да изчака, докато потеглят.
Когато излизаха от паркинга, Коулман отбеляза:
— Колата ти е чиста. Проверих я, докато чаках.
— Хубаво. — Рап зави в локалното платно. — Сигурен ли си?
Коулман само го погледна.
— Проверих и кабинета на доктора — добави след малко.
— И какво?
— Нищо нямаше.
Рап се намръщи:
— Колко души използва?
— Заедно с мен, четирима.
— Маркъс? — попита Рап, имайки предвид компютърния специалист.
— Да.
— И не сте открили нищо? Мамка му!
— Не съм казал, че не сме открили нищо. Казах, че в кабинета нямаше нищо. От другата страна на улицата в един офис под наем имаше доста сериозна апаратура.
— Колко сериозна?
— Не бях виждал такава. Пасивни устройства. Нали помниш как са ни учили винаги да дърпаме завесите срещу лазери, които улавят вибрациите на стъклото?
— Да.
— Е, при тази техника това не важи. Маркъс знаеше за нея. Каза, че била от последните разработки на Учените.
Коулман имаше предвид хората от Научно-техническия отдел в Ленгли. Те бяха експерти по специални разузнавателни средства и поддържаха тесни връзки с охраната на ЦРУ, което означаваше, че Джонсън е бил запознат с работата им. Въпреки това Рап попита:
— Ако е последен вик на техниката, а Джонсън вече не работи в Ленгли, откъде, по дяволите, я е взел?
— Този въпрос искам да зададеш на Айрини.
— Мислиш ли, че знае?
— Нямам представа. Това е в твоята област, не в моята, но ако бях на твое място, щях да взема телефона и да й се обадя.
— По-късно. — Рап излезе на магистралата. Съмняваше се Айрини да знае нещо за Джонсън, но все пак щеше да провери. — Какво друго?
— Това чудо беше свързано с оптичен кабел. Предавало е в реално време. Според Маркъс записът се обработва с програма, почиства се от шума и се подготвя във вид, удобен за слушане, за по-малко от минута.
— Може ли да проследи връзката?
— Сега работи по това, но дава шанс петдесет на петдесет в най-добрия случай.
— Значи нямаме доказателства, освен ако не хванем някого, когато дойде да прибере апаратурата.
Коулман се замисли, преди да отговори:
— Ако кажем на федералните, можем да започнем да разпитваме заподозрени и да видим кой ще каже най-опашатата лъжа. Можем дори да попритиснем Учените, да разберем кой е дал апаратурата на Джонсън. Обаче…
Той замълча. Идеята не му харесваше.
— Не можем да извикаме федералните, защото няма как да обясним откъде знаем за съществуването на това чудо.
— Точно така.
— Освен това — продължи Рап, като погледна страничното огледало и смени лентата — не държа да развявам мръсното бельо на ЦРУ пред някой настървен федерален прокурор.