Рап не искаше да причинява суматоха, ако можеше да я избегне. Предпочете да вземе една телескопична бойна палка. Представляваше тежка стоманена пръчка с двайсетина сантиметра дължина и пластмасова дръжка. При определено движение с китката палката се удължаваше до петдесет сантиметра. Беше коварно малко оръжие, много ефективно срещу по-едри противници с дълги ръце. Вършеше работа и когато искаш бързо да си разчистиш път в гъста тълпа. Достатъчно бе да го размахаш няколко пъти и хората се разбягваха като подплашени овце.
Рап закачи палката отдясно на колана си и реши да вземе още нещо. Извади електрошоковия пистолет „Тазер X26“ и два резервни пълнителя. Оръжието приличаше на обикновен пистолет, но частите му бяха жълти. Рап прибра пълнителите в десния си джоб и пъхна тазера под колана на гърба си. Коулман дойде при него.
— Искаш ли нещо? — попита го Рап.
Коулман погледна съдържанието на куфара като дете сергия с играчки.
— Това новата ти карабина M-4 ли е?
— Да.
— Ще я взема.
— Голям шегаджия си. — Рап му подаде сълзотворния спрей. — Използвай го само в най-краен случай.
— Ясно. — Коулман закачи спрея на колана си и закопча якето си. — Добре, какъв е планът?
Рап затвори багажника и сви рамене:
— Влизаме, сякаш сме си вкъщи… което си е точно така. Това е Вашингтон, не е Москва.
— И после?
— Хващаме малкия негодник за врата и го довличаме тук.
Коулман попита малко неспокойно:
— Ами ако се опитат да ни попречат?
Рап се замисли за момент.
— Ако ни попречат… ще изпратим някого в болницата.
— Имам лошо предчувствие — изръмжа Коулман.
Рап махна небрежно и тръгна към входа на клуба и четиримата яки телохранители.
— Ти винаги така казваш.
— И обикновено съм прав — изсумтя Коулман, докато се опитваше да върви в крачка с него.
40.
Освен четирите години в армията Дан Стюарт бе прекарал целия си съзнателен живот, работейки за един и същи работодател. Родом от Лоуъл, Арканзас, той беше попаднал на това място след третото си участие във Виетнамската война. Една новооткрита търговска верига за евтини стоки беше отворила магазин в квартала и набираше персонал. Стюарт стана помощник-управител и се премести в Юрика Спрингс на няколко часа път от родното си градче. След година го възнаградиха за старанието, като го повишиха в управител и го преместиха в новия магазин на фирмата в Брансън, Мисури.
Там се запозна с Кели. Работеше като касиерка и бе дъщеря на местен баптистки свещеник. След петмесечно ухажване се ожениха. На мнозина това би се сторило маловажно, но Стюарт беше методист, а в Лоуъл, Арканзас, методистите и баптистите не се обичаха. Петнайсет години по-късно, вече с четири деца и след като смени още девет магазина и шест щата, го преместиха в главното седалище на фирмата в Бентънвил, Арканзас, като старши мениджър. Моментът беше идеален, защото това осигури някаква стабилност на децата му и те тръгнаха в бентънвилската гимназия. След като завършиха, три отидоха да учат в колеж, а едно постъпи в армията като баща си.
С годините Стюарт се включи в акционерната политика на фирмата. През цялото това време той обещаваше на Кели, че след като се пенсионира, ще се върнат в Брандън. На трийсет и деветата година от постъпването му на работа в „Уол-Март“ тя узна, че са натрупали около триста хиляди акции от компанията. При цена от петдесет долара на акция, сметката беше проста. На четирийсетата му годишнина във фирмата съпругата му го принуди да се пенсионира. Купиха една барака край езерото Тейбър Рок, където Кели бе прекарвала летните ваканции като малка. Няколко години по-късно Стюарт купи и фермата на няколко километра от виличката. Роднините на Кели твърде често им ходеха на гости на брега на езерото, а неговите приятели постоянно му се подиграваха, че живее в Мисури. Затова той убеди жена си, че просто трябва да купят фермата — за да побере всичките си неща и да не плаща безобразните мисурски данъци.