Руснакът видя Рап, каза нещо на костюмарите и с много ядосан вид тръгна да пресрещне двамата неканени гости. Рап показа ръцете си с дланите напред, за да примами телохранителя да се приближи още, и също продължи да върви напред. Леко свали лявата си ръка, излагайки дясната като по-ясна мишена. Двуметровият руснак се хвана на въдицата и посегна към целта. Сега беше моментът Рап да действа. За слънчевия сплит и дума не можеше да става заради едрото телосложение на телохранителя. Имаше твърде много слоеве тлъстина, които правеха нанасянето на парализиращ удар невъзможно. Втората възможност беше брадичката, но Рап забеляза, че руснакът има доста добре развити трапецовидни мускули. Тези мускули държат главата за тялото и колкото са по-яки, толкова по-трудно е да зашеметиш човека.
Последната и най-добра възможност криеше известен риск, но той не се притесняваше толкова от това. Този човек едва ли можеше да се нарече невинен. В момента, когато руснакът посегна с дебелите си пръсти към дясната му китка, Рап нанесе удара си. Скочи, пренесе почти цялата си тежест на десния крак и се завъртя. Мъжагата не осъзна какво става. За такъв удар както отворената длан, така и стиснатият юмрук бяха прекалено широки, затова Рап трябваше да използва кокалчетата си.
Той сви пръстите си така, че предните фаланги да се допрат до дланта му. Лявата му ръка, от лакътя до издадените напред кокалчета, беше като стенобойно оръдие. Целта му беше най-слабата част от човешкото тяло — адамовата ябълка. Много хрущял и меки тъкани. Няма значение колко си ловък или силен, ако те ударят директно в адамовата ябълка, свършено е с теб. При този удар има само един проблем. Ако не прецениш силата си, има опасност да убиеш противника. Точно когато нанасяше удара, Рап си представи една сцена — как якият руснак пада на килима, стискайки гърлото си, и умира със счупен гръклян. Това го накара да се забави за частица от секундата. Голяма грешка.
43.
Хаким се успокояваше с факта, че възрастната жена е умряла в съня си. Той не беше в стаята, когато се случи, само чу изщракването на пълнителя и глухото изпукване на барутните газове през заглушителя на 9-милиметровия пистолет. Преди това видя как старецът умира на верандата на къщата си. Не знаеше защо, но искаше да гледа със собствените си очи. Затова въпреки счупванията и натъртванията успя да се измъкне от леглото и докуцука до предницата на караваната. Видя как приятелят му вдигна пистолета и застреля човека почти от упор. Пред цевта припламна второ пламъче и тялото се сгърчи за последен път.
Хаким беше убивал хора — в планините на Афганистан и Пакистан — но никога толкова отблизо, никога толкова лично. Тогава просто стреляше по силуети в далечината. Отдавна се чудеше как ще се почувства, ако вижда ясно всяка бръчка… всяко косъмче. Ако знае точния цвят на очите на човека, чийто живот отнема. Дали тези очи щяха да го преследват в сънищата му? За него отговорът беше „да“, но за приятеля му — едва ли. Изобщо спираше ли се пред нещо той? Имаше ли граница, която не би пресякъл?
Хаким се взираше през предното стъкло и с нарастващо безпокойство видя как приятелят му се качва на верандата и влиза в къщата. С огромно усилие слезе от караваната и тръгна след него толкова бързо, колкото му позволяваше изтерзаното тяло. Качи се на верандата не повече от пет минути след Карим. Погледна труповете на кучето и на стареца, застрелян буквално между очите. Тревогата му се засили. Не знаеше защо, но беше убеден, че в къщата има деца. Каквото и да твърдяха фанатизираните имами, Аллах никога не би одобрил избиването на деца.
Хаким спря в антрето. Право напред имаше стълбище, вляво — коридорче. Още по-вляво беше холът с телевизор, голямо кожено кресло и табуретка за крака от същата материя. На пода имаше намачкано одеяло. Сигурно там беше седял старецът, когато са пристигнали. Това обясняваше защо излезе толкова бързо. Хаким докуцука до креслото, за да провери теорията си. Пипна го. Кожата беше още топла.