Базата беше организирана като команден бункер от Втората световна война — с коридори, разклоняващи се в различни посоки като кръвоносни съдове. Рап завари Коулман да дреме в едно от помещенията за почивка и го събуди с разтърсване и кафе. Коулман свали краката си от койката на студения под и взе чашата. След няколко глътки почеса русата си глава и разказа какво се е случило през нощта. Един от хората му донесе бележника.
Рап се опита да разчете драсканиците на Джонсън.
— Пише ли нещо за подслушването на доктора?
Коулман се ухили:
— Не съм го насилвал да пише за това. Реших, че ще искаш да го запазиш като изненада.
Рап кимна. Точно това беше намерението му.
— Споменал е за това, но доста кратко. Пише само, че се е консултирал с генералния инспектор на Ленгли.
— Знае ли, че според официалната информация Адамс е напуснал страната?
— Не.
Коулман му разказа още няколко неща. Рап продължи да преглежда бележките. След десетина страници вдигна глава и отбеляза:
— Явно не е стоял със скръстени ръце.
— Така изглежда. Трябва да му се признае, бива го в шпионирането. Моите хора казаха, че използва почти космическа техника. Не са виждали такава апаратура преди.
Рап се поколеба за момент. Може би имаше полза да пощади нещастника. Погледна часовника си и попита:
— Има ли нещо друго, преди да вляза при него? Нямам много време.
— Легнах си около пет, но дотогава ми продъни ушите с оправдания. Очевидно се изживява като жертва. Страшно е разстроен заради раната. Много го боли. Мисля, че ще дава мило и драго за обезболяващо.
— Хубаво. Къде са лекарствата?
Коулман отиде при един метален шкаф, отвори го, извади червено шишенце и му го подаде. Рап взе хапчетата и бутилка вода и излезе в дългия коридор към килиите. Въведе кода на електронната ключалка и отвори вратата. Имаше две килии отляво и две отдясно, с тежки стоманени врати, които изглеждаха като извадени от военен кораб. Бяха свързани с постоянно работещи микрофони. Влагата смущаваше устройствата за запис, затова Рап носеше свое. Беше го взел за всеки случай, ако се наложеше по-късно да уточнява нещо. Най-вероятно обаче щеше да изтрие записа в момента, в който разпитът свърши.
Спря пред първата врата отляво и дръпна тежкото капаче на шпионката. Джонсън седеше с бинтования си крак, вдигнат върху масата. Пред него имаше друг бележник и химикалка. Рап затвори шпионката и отвори вратата. Човекът на Коулман, който пазеше затворника, излезе мълчаливо. Рап постави бутилката върху масата и подрънка с хапчетата, за да привлече вниманието на Джонсън.
— Искаш ли още едно от тези?
— Да!
Джонсън протегна ръка. По горната му устна имаше капчици пот.
— След малко — каза Рап.
Джонсън започна да се гърчи и загрижено погледна крака си.
— Искам първо да обсъдим няколко неща.
Джонсън изстена и удари с юмрук по масата.
— Хайде! Дай ми хапче!
Рап го погледна строго и попита:
— Какво знаеш за мен?
— Знам, че снощи ме простреля в крака без никаква причина. Това знам за теб.
Рап вече си представяше какво е слушал Коулман миналата нощ.
— Имам предвид в по-широк смисъл, Макс. С каква репутация съм известен?
Джонсън се огледа и нервно сви рамене. Рап съблече сакото си и го преметна на облегалката на стола. Постави ръка върху ръкохватката на пистолета и настоя:
— Въпросът не е провокативен, Макс. Тази сутрин е много важно да си искрен. Не ми дреме дали ще ме обиждаш, искам да знам истината. Това може да ти помогне да излезеш по-бързо оттук. Разбираш ли ме?
— Не знам. Всичко е толкова объркано.
— Няма нужда да мислиш много — продължи Рап малко по-настойчиво. — Истината си е истина, лъжата е лъжа. И ако пак мислиш да ме лъжеш, нямам нищо против да повторим снощната игра.
— Каква игра? — не разбра добре Джонсън.
Рап извади пистолета си за по-ефектно.
— Ляв крак, десен крак, ляво коляно, дясно коляно.
Джонсън закри лицето си с ръце.
— Затова помни. Само истината. Повтарям въпроса. С каква репутация съм известен?
Джонсън сви рамене:
— Не знам… убил си много хора.
Рап се опита да бъде обективен:
— Като се замисля, в това има голяма доза истина.
— След снощи — бързо добави Джонсън — изобщо не се съмнявам. Дявол да го вземе… двайсет и пет години съм бил в Ленгли. Служил съм. Това, което направи снощи, е абсурдно. Не можеш така да се отнасяш с колега.