— Продължавай.
— Казва се Томас Люис. Психолог. Повечето големи клечки от седмия етаж ходят при него. Кабинетът му е на Тайсън Корнър.
— Познавам го.
— Ами… подслушвахме кабинета му.
— Голямо геройство.
— Не съм избирал сам какво да правя. Изпълнявах заповеди.
— Аз също изпълнявам заповеди — каза Рап. — Президентът иска да те убия, затова кой съм аз, че да оспорвам решенията му? Може би трябва да те убия още сега и да си измия ръцете.
— Моля те, нека да обясня. Видя ми се малко нередно.
— Но и си харесал идеята.
Джонсън се поколеба за момент.
— Може да се каже…
— Добре, как го направи?
— Поставих пасивна система за подслушване в един съседен офис и започнах да записвам. Ходех веднъж на всеки две седмици, за да проверявам апаратурата, но през повечето време се управляваше от разстояние. Слагах записите на диск и ги предавах.
— Слушаше ли някои от тях?
Джонсън понечи да отрече, но се усети навреме.
— Да, няколко. Не много.
— Сериозно?
— Да. Може да звучи интересно, но всъщност беше адски досадно.
— Колко копия правеше? — небрежно попита Рап.
— Едно давах на Адамс, а друго качвах на секретен сървър.
Рап кимна и взе шишенцето с обезболяващите. Отвори го и извади две хапчета. Показа ги на Джонсън.
— Познаваш ли Маркъс Дюмон?
— Да — изсумтя Джонсън. — Нагло копеленце.
— Не е такъв. Просто така изглежда, защото е по-умен от нас. Както и да е, онзи ден ми каза, че имал някаква нова програма, която може да определи колко пъти е презаписван един файл. В момента Маркъс е в офиса ти. Ще му се обадя и ще го попитам колко копия са правени на записите и ако числото е по-голямо от две… тогава… така да се изразя, разговорът ни ще приключи. Затова пак си помисли. Колко копия правеше?
Джонсън се замисли за няколко секунди. След малко каза:
— Три. Мисля, че всъщност имаше три копия.
Рап постави хапчетата на масата и бутна бутилката напред.
— Добър отговор. — Изчака Джонсън да глътне обезболяващите. — Сега за офиса, който бяхте наели.
Джонсън кимна.
— На третия етаж, точно срещу кабинета на Люис. Цялата ви апаратура вече е при нас. — Рап забеляза изненада върху лицето на Джонсън. — Знам повече за теб, отколкото можеш да си представиш, Макс. Още веднъж се опитай да ме излъжеш и играта наистина ще загрубее. Ще ти приложа „Саддам Хюсеин“. Знаеш ли какво е това? Пъхат ти термометър в уретрата и го размазват с чук. После ти навират главата в собствените ти лайна. Така правим с предателите.
— Извинявай — проплака Джонсън.
— Извиненията не важат. Искам да си набиеш в главата, че имаш само един шанс.
— Разбирам.
— Добре. Защото следващия път, когато поискам да ми кажеш някое число, най-добре да бъдеш точен.
— Ще бъда. Обещавам.
Рап не беше сигурен в това, но може би след малко превъзпитание можеха да го върнат в отбора. Никога не би приложил „Саддам Хюсеин“ върху Джонсън, но можеше да му покаже снимки, които щяха да го накарат да напълни гащите от страх.
— Добре. Къде са третите копия?
48.
Къщата се намираше на хубава, обградена с дървета улица в Северен Арлингтън, недалеч от мястото, където бе отраснал Рап. Беше луксозна, но не прекалено натруфена. Наоколо беше пълно с двуетажни постройки в колониален и федералистки стил с добре поддържани морави. Кварталът беше населен с адвокати, търговци на влияние и подизпълнители на държавни поръчки. Хора, които получаваха парите си от неизчерпаемите федерални фондове. Тук живееха твърде малко държавни служители, освен такива, както в случая с Неш, чиито половинки работеха в частния сектор.
Рап спря пред къщата няколко минути преди осем. Погледна бялата входна врата и се опита да си представи какво става вътре. Кенеди се беше обадила на Неш вечерта, за да го предупреди, че на другия ден ще пътува. Имаха изслушване пред Комисията по правосъдие и среща с президента. Ако Неш й бе съобщил за скарването си с Рап, Кенеди явно бе решила да го премълчи. Рап разкопча предпазния си колан и слезе от колата. Докато вървеше към къщата, се замисли дали Неш ще се опита да се сбие с него. Надяваше се, че приятелят му е успял да поспи и се е вразумил.
Позвъни и се отдръпна от вратата. Ако Неш все още му се сърдеше, по-добре да бъде готов. След няколко секунди му отвори Маги. Вече се беше облякла за излизане — с черна права пола и бяла памучна блуза. Черната й коса беше вързана на опашка, което едновременно подчертаваше прекрасните й черти и й придаваше строг вид на жена, с която мъжете трябва да се съобразяват. Фигурата й не издаваше с нищо, че е майка на четири деца.