— Преди около месец.
— Ще говорим в колата — категорично заяви Рап.
Излязоха през страничната врата. Неш подаде на Рап чантата с пелените и отиде в гаража да вземе бебешката седалка. Чарли видя котката на съседите и почти скочи от ръцете на Рап. Започна да сочи, да се друса, да пищи и след като нищо не помогна, стисна един кичур от косата му и го задърпа. Упоритостта на бебето толкова развесели Рап, че той се разсмя.
След като Неш се пребори с бебешката седалка, сложиха Чарли в нея, закопчаха коланите и потеглиха. Неш поседя мълчаливо около минута. Когато излязоха на Глиб Роуд, Рап каза:
— Знам, че ми се сърдиш, но трябва да ми кажеш накъде да карам.
— Отиваме в сенатската сграда „Дирксън“. Знаеш пътя.
„Боже мой, наистина се е смахнал“ — помисли си Рап. Направи знак с главата си към задната седалка:
— Детската ясла на Чарли.
— О… тук наляво.
Рап зави по „Глиб“.
— Слушай… знам, че не е лесно да работиш с мен или със Стан, но в тази работа трябва по-твърда ръка.
— Коя работа? — раздразнено попита Неш.
— Мислиш, че вчера те натупах, защото съм ядосан на работата си, така ли е?
— Може би.
Рап поклати глава.
— От колко време се познаваме… и нито веднъж не съм те докосвал дори с пръст… освен онзи път в Куш, когато те измъкнах от огневата зона, за да ти спася кожата. — Погледна Неш за момент. — Ще се радвам да си спомниш за това, преди да ме осъдиш на вечни мъки.
Неш поклати глава и се извърна към страничния прозорец.
Рап изсумтя:
— Ето. Това никой не ми го признава. Рискувах живота си, за да спася неблагодарния ти задник, а ти не казваш нищо.
— Знаех си, че ще го натякваш до края на дните ми.
— Така става обикновено, когато спасиш нечий живот, Майк. Честно да ти кажа, не се бях замислял за това до вчера. Когато се прояви толкова неразумно.
— Неразумно… аз?
— Да, Майк. Ти си професионалист. По-добре от всеки друг знаеш, че в наши дни човек не може да си позволи да говори прекалено много, защото всичко може да се записва. Но тебе нищо не можеше да те спре. Предупредих те два пъти, а ти продължаваше ли, продължаваше.
— И тогава ме удари.
— Точно така. И пак бих го направил. Тази гадост е по-важна от теб и мен и ти много добре го знаеше, когато постъпваше в Управлението. Ти беше този, който дойде при мен и каза, че ти е писнало да воюваш с вързани ръце.
Неш запази мълчание за няколко минути. Отзад Чарли нещо си пееше. След малко Неш измърмори:
— Не съм неблагодарен, но не смятам да плюя на съвестта си. Нямаш право да… Стан няма право да…
— Спокойно — прекъсна го Рап. — Замълчи, преди отново да прозвучиш като глупак. Не те карам да продадеш душата си на дявола.
— Точно така изглежда.
— Изслушай ме малко. Говорих със Стан и му казах за твоето положение.
— Чудесно — измърмори Неш. — Сигурно си му се похвалил, че си ме проснал по задник.
— Да.
— Гадост. Цял живот ще слушам подигравки.
— Възможно е. Но не това е важното.
Неш се загледа право напред.
— Какво каза той?
— Каза, че самият факт, че съм успял да те поваля само с един удар, доказва необходимостта да си вземеш почивка.
Неш беше бивш ученически шампион по борба в Пенсилвания и се беше боксирал в морската пехота. Малкото му спречкване с Рап бе най-кратката схватка в живота му. Гърдите го боляха адски, но това беше нищо в сравнение с нараненото му его.
— Аха… е, в последно време не спя много добре.
На Рап му хрумнаха десетина жлъчни забележки, но нито една от тях нямаше да помогне. Тази сутрин целта му не беше да спечели спора и да постигне невъзможното — тоест да накара приятеля си да признае, че е сгрешил. Задачата му беше само да вкара топката в мрежата.
— Всички сме подложени на стрес — съгласи се той. — Ти може би повече от другите. Крис беше твой човек, а си отиде по много глупав начин. После Джесика и останалите в Центъра. Стан никога не е стъпвал там, а и аз не ходя много често, но ти познаваше тези хора. Аз не съм безсърдечно дърво. Знам защо си малко объркан, но в тази професия няма място за лични чувства. Трябва да си починеш няколко седмици… вземи си отпуск, но спазвай клетвата си и си дръж устата затворена.
— Ами ако си взема отпуск и после продължавам да не съм съгласен с тебе и Стан, какво правим тогава? Трябва ли да пренебрегна гласа на съвестта си и да ви оставя да направите нещо, което смятам за грешка?