— Не. Всъщност мисля, че Стан е измислил решение.
— Чакай да отгатна… свързано с един „Кимбър 1911“ и едно длето?
— Не. — Рап поклати глава и се усмихна, като си представи сцената. — Каза, че ти решаваш.
— Какво да решавам? — намръщи се Неш.
— Дали онова продажно копеле ще види отново слънчева светлина.
— Глупости.
— Сериозно говоря. Стан каза, че му е омръзнало все той да взема трудните решения. Че му е писнало да те слуша как мрънкаш за размера на дупката.
— Размера на дупката ли? — попита Неш, който не разбираше какво е имал предвид Хърли.
— Да… каза, че е твой ред да вземеш лопатата и да почнеш да копаеш. Той се отказва. Прехвърля щафетата на теб.
— Щафета за какво?
— За съдбата онзи плъх, който издаде операцията ни. Онзи, заради когото Крис Джонсън и още сто осемдесет и седем американци са мъртви.
Неш бавно извъртя главата си и погледна през прозореца. Замисли се за Крис Джонсън. Бившият рейнджър беше първият, когото бе вербувал за Управлението. Двайсет и девет годишният чернокож беше преминал в дълбока нелегалност за близо година, за да проникне под прикритие в една от най-радикалните джамии във Вашингтон. Малко му оставаше да разкрие групата, която извърши бомбените атаки от миналата седмица, когато „Поуст“ публикува обвинения, че ЦРУ незаконно следи половин дузина джамии по източното крайбрежие. В деня след излизането на статията Джонсън бе разкрит, измъчван и убит от Лъва на „Ал Кайда“ и неговите терористи.
Без да поглежда Рап, Неш попита:
— Кога искате решението ми?
— Стан каза, че имаш около седмица, докато свършим с разпитите.
Една седмица, помисли си Неш. Седем кратки дни, за да реши съдбата на един човек. Един човек, когото мразеше. В какво, по дяволите, се беше забъркал!
49.
Сенатор Барбара Лонсдейл спря пред една врата в широкия коридор на сенатската сграда „Дирксън“. Почука веднъж с изящната си ръка и влезе. Мич Рап говореше с Айрини Кенеди в един ъгъл; в друг Майк Неш обсъждаше нещо с двама юристи от Ленгли. И петимата млъкнаха и погледнаха председателката на Комисията по правосъдие. За една седмица поведението на Лонсдейл се беше променило коренно. Рап можеше да я оприличи с богата защитничка на човешките права, която след като бива ограбена една нощ от улични бандити, прекратява връзките с доскорошните си съмишленици, купува си пистолет и се присъединява към доброволческия охранителен отряд в квартала.
Лонсдейл погледна двамата юристи:
— Господа, бихте ли ни извинили?
Те погледнаха Кенеди и директорката на ЦРУ кимна.
— Отидете в залата на комисията — предложи им Лонсдейл. — Ние идваме след малко.
Двамата мъже взеха куфарчетата си и излязоха през противоположната врата на тази, през която беше влязла Лонсдейл.
След като затвориха вратата, сенаторката потупа по дланта си с белия плик, който държеше.
— Е… това е.
— Сигурна ли сте, че искате да го направите? — попита Кенеди.
Лонсдейл бе сключила сделка да подаде оставката си като председател на Комисията по правосъдие в замяна на председателското място в Комисията по разузнаването.
— Да — отговори тя, без да се замисля.
— Още не е късно — отбеляза Рап. Не беше сигурен дали на сегашния си пост нямаше да им бъде по-полезна.
— Ще остана в комисията, тъй че ще следя нещата.
— Да, но няма да имате контрола над нея.
Лонсдейл се усмихна:
— Все още съм старши сенатор. Това ме прави втори човек след председателя. Познавам тази комисия по-добре от всеки друг. Помощният персонал ми е верен. Всички обичаха Ралф.
Гласът й потрепери, когато спомена началника на екипа си, загинал при експлозията в „Монокъл“ заедно със седем сенатори и цял куп висши служители в Сената, юристи и влиятелни хора.
— Крайнолевите вече са ви погнали — намеси се Неш. — Двама събират пари, за да ви изместят на следващите избори.
— Това е Америка. Имат пълно право да го сторят, а пък аз имам пълно право да не им обръщам внимание. Стремежът да се съобразявам с всякакви идиоти ме докара до това фиаско.
— Просто казвам, че няма да ви бъде лесно. Можехме да изиграем картите си по-хитро. Да ги накараме да си мислят, че все още сте техният водач.
Лонсдейл махна пренебрежително: