Рап беше един вид експеримент. Всички тайни агенти на ЦРУ се обучаваха в учебната база на Управлението край Уилямсбърг, Вирджиния, известна като „Фермата“. Няколко ветерани от Ленгли обаче усетиха промяната в политическите ветрове и решиха, че трябва да действат скрито от хиените в Капитолия. Тогава Хърли напусна ЦРУ и установи лагера си тук, на около час път южно от Вашингтон. Рап не знаеше колко като него са преминали това обучение, но предполагаше, че преди той да дойде в онова горещо, влажно лято преди повече от двайсет години, Хърли е сдъвкал и изплюл още трима новобранци. Знаеше, защото старецът ги наричаше Идиот едно, Идиот две и Идиот три. Разправяше неща от рода: „Два дни се мъчих, докато науча Идиот три да прави това като хората, а той за малко да се убие.“
Като гледаше как дъртакът куцука по асфалтовата алея, Рап не можеше да не признае, че все още изпитва страх от него. Малцина бяха хората, които го караха да се чувства така. Спомняше си първия ден от обучението си, сякаш беше вчера. Той беше около двайсетте и си мислеше, че е в най-добрата възможна физическа форма след един почти идеален сезон като капитан на отбора по лакрос „Оринджмен“. Нямаше нищо по-унизително от това, да бъдеш надвит от пушещ цигара след цигара и наливащ се с бърбън шейсет и няколко годишен мъж, който беше само кожа и кости. Това се случи само на няколко метра от мястото, където стоеше сега. В голямата барака, върху стар, вонящ тепих за борба, на който Рап бе принуден да се търкаля всеки божи ден в продължение на четири месеца.
Когато си спомняше онези дни, Рап осъзнаваше, че Хърли през цялото време е владеел положението, но тогава имаше моменти, в които сериозно се съмняваше, че ще оцелее. Хърли, вечно с цигара в уста, го събуждаше всяка сутрин в четири. Ако Рап не станеше достатъчно бързо, старецът вдигаше тясната койка и го изсипваше на твърдия, прашен под на бараката. Беше му казал, че ще спи в обора, докато докаже, че е достоен да живее в къщата. Истинските проблеми започнаха, когато Рап се опита да го удари. През сегашните му очи този ход беше повече от глупав. Хърли беше много по-чевръст, отколкото изглеждаше. Рап замахна и в следващия момент се озова проснат на пода, с изкаран въздух, отворил уста като риба на сухо. Хърли застана над него и изсумтя презрително:
— Побойник, а? Идиот едно обичаше да се бие. Не издържа и една седмица, ама поне можеше да се бие!
Рап издържа първата седмица, макар че го ступваха по десетина пъти на ден. Наричаха го с всевъзможни обидни имена и поне веднъж на всеки час му заповядваха да се пръждосва. С възможно най-грубия език Хърли постоянно го убеждаваше, че само си губи времето. Рап беше гледал достатъчно филми, за да разбере какво става. Бе преминал през достатъчно треньорски обучения и знаеше, че така Хърли се опитва да прецени дали е попаднал на човек с подходящите качества. Да знаеш и да го преживееш обаче, бяха две съвсем различни неща. Рап не се беше отказвал от каквото и да било начинание никога през живота си и не смяташе да го направи сега, но Хърли и садистичните му похвати бяха сериозно изпитание.
Докато гледаше как жилавият стар шпионин куцука по алеята, подпирайки се на бастуна си, той не успя да сдържи усмивката си при мисълта как същият този дъртак го е пердашил по няколко пъти на ден.
— Какво е толкова смешно, малоумнико? — извика Хърли с гърлен глас, пресипнал от трите пакета цигари, които изпушваше дневно.
— Нищо — отвърна Рап и се ухили още по-широко.
— Глупости. На тоягата ми ли се смееш? — Вдигна бастуна и го размаха заплашително. — Искам да те видя как ще изглеждаш на моите години. Докторът каза, че първата седмица, след като им сменят бедрената става, повечето дъртаци се тъпчат с болкоуспокояващи. Аз не съм глътнал и едно хапче.