— Айрини има предвид, че при нормални обстоятелства нямаше да ме търпят. Щяха да ме надвикат и ако не бяхме говорили с Лонсдейл, щеше да е абсурд да постигна каквото и да било.
Кенеди погледна Рап:
— За близо двайсет и пет години работа не бях виждала такова нещо. Те са уплашени до смърт. — Погледна назад към залата и добави, без да крие удивлението си. — Твоят приятел от Илинойс…
— Онзи, който обича да ни нарича нацисти ли?
— Да. Извика ме настрана и ми каза, ако имаме нужда от нещо, просто да си го поискаме. Каза ми да ти махна намордника и да ти откача нашийника.
— Не е за вярване. Този тип от две години се опитва да ме хване за топките. Хиляди хора загинаха в Близнаците и Пентагона, а той искаше да викам адвокат за всеки боклук, когото заловя. Сега, след като бомбите паднаха малко по-близо до дома му, изведнъж призовава да сваля меките ръкавици и да забравя за правилника. Бога ми, това са най-егоистичните копелета на планетата.
— Да… Е, на подарен кон зъбите не се гледат. Не е ли това точно което искахме?
— Да. Просто ми се иска да го беше направил заради здравия разум, а не от страх за собствения си задник.
— Да се задоволим с това, което имаме — посъветва го Кенеди. — Радвай се, че не наредиха разследване. Щеше да прекараш близката година по зали и кабинети, като пиеш разредено кафе, ядеш понички и си говориш с адвокати.
— Права си.
— Добре — обяви Кенеди, като погледна часовника си. — Да не караме президента да ни чака.
Тръгнаха по коридора. Двама от телохранителите на Кенеди се приближиха. Неш попита:
— Какво иска президентът?
Кенеди бързо се спогледа с Рап, преди да отговори:
— Нямам представа. Ще разберем, когато стигнем.
Рап и Неш се разделиха с началничката си и слязоха по задното стълбище до мястото, където бяха оставили колата. Рап спря с ключовете в ръка и погледна към булеварда, където екипи от спецполицаи претърсваха останките от един от най-известните ресторанти във Вашингтон. Мястото приличаше повече на археологически разкопки, отколкото на местопрестъпление. Големият паркинг беше разделен на десетина секции с жълта пластмасова лента и оранжеви конуси. Полицаите разравяха останките с лопати или с ръце. За всеки случай наблизо чакаше кран, но повечето тежки отломки вече бяха разчистени.
ФБР търсеше улики. Претърсваше всяко парче от разрушената сграда. В това бяха специалисти — да събират веществени доказателства и да подготвят материали за повдигане на обвинения. Можеха да намерят пръстов отпечатък на останките от детонатора, да открият кой го е направил, да проследят всяка стъпка на убиеца. Няколко години щяха да подготвят делото за съда, а след още десетина можеха да убедят някое чуждо правителство да им предаде главния виновник. Процесът беше бавен и мъчителен.
Рап поклати глава и осъзна, че президентът иска от него да ускори нещата. В тази задача нямаше да играе ролята на съдия и съдебни заседатели — само на палач. Той се качи в колата, запали и даде на задна. Докато излязат от охраняваната зона на Втора улица, изслуша едно гласово съобщение от Коулман. На „Конститюшън“ зави надясно.
След около две пресечки, мислейки за съобщението на Коулман, попита:
— Ходил ли си на психолог? — Знаеше, че въпросът ще прозвучи странно на Неш, затова добави: — Айрини ме кара да тръгна на сеанси.
— Може би няма да е зле — отговори Неш, без да издаде нищо.
— Отидох след смъртта на Ана. Не мина много добре.
Неш го погледна косо.
— Да… предполагам.
— Какво означава това? — попита Рап, като се изсмя самоиронично.
— Хората като теб не умеят да говорят за чувствата си. Нямам нищо против това. Мисля, че психотерапията помага, но и много хора я използват като патерица.
— Да… Маги сигурно я одобрява. Ана се опитваше да ме накара да ходим на психолог. Щяло да ни помогне да решим някои от проблемите си.
— Маги ги приказва същите. Знам, че от време на време ходи при един. Не говори много за това, но мисли, че ще е добре за мен да поговоря с някого.
Рап зави по Пенсилвания Авеню и добави:
— Естеството на работата ни не позволява да споделяме тайните си пред психиатри.
— Да, и аз това се опитвам да й обясня.
Рап се изкушаваше да му каже за съобщението на Коулман. Доктор Люис очевидно не беше единственият психолог, чийто кабинет е бил подслушван. Макс Джонсън бе признал, че Адамс го е накарал да следи Маги Неш. Когато узнал, че посещава психолог два пъти месечно, наредил да подслушват кабинета му. Рап обаче не можеше да каже това на приятеля си. Поне не днес. Сега трябваше да го закара в Белия дом и да го остави да преживее своя момент на слава. После щеше да му каже всички подробности, пък нека тогава да решава съдбата на Адамс.