Плъховете щяха да атакуват. Освен, че бяха генетично създадени, тези гадини се държаха различно от останалите плъхове. По природа плъховете бяха мършоядни, не ловци, и се размножаваха така успешно, защото се спотайваха в сенките, живееха безопасно в стените и каналите, и никога не се осмеляваха да нападнат някого, освен ако не бе напълно безпомощен — някой пияница, изпаднал в безсъзнание, или бебенце в люлка. Ала плъховете на „Биоломек“ бяха нагли и враждебни ловци. Планът им да откраднат амунициите и и да я обезоръжат си беше чиста подготовка за атака. С треперещ глас Томи попита:
— Ама като не са обикновени плъхове, тогава какви са?
Мег си спомни отвратителния уродлив череп, алените очи, дарени със зловещ интелект, белезникавите, закръглени и гадни тела. Затова само процеди:
— Ще ти кажа после. Хайде, слънчице, да се махаме оттук.
Можеха да излязат през входната врата, да заобиколят къщата и да минат през задния двор, за да стигнат в плевнята, в която бе паркиран джипът. Дуфъс смело ги поведе пред коридора към кухнята. Мег се движеше близо до Томи, хванала здраво дванайсеткалибровата пушка-помпа. Пет патрона в пълнителя, четири в джобовете и. Достатъчно ли бяха? Колко ли плъха бяха избягали от „Биоломек“? Шест? Десет? Двайсет? Трябваше да пести амунициите си, като се цели в по две-три гадини наведнъж. Ами ако нападаха на глутница? Тя трябваше да ги спре, преди да се докопат до нея или до Томи, дори и да нападнеха един по един, защото щом веднъж се покатереха върху нея или върху сина и, пушката щеше да бъде излишна, а те двамата щяха да разчитат единствено на ръцете си за защита срещу острите им зъби и нокти. Не можеха да се мерят дори с шест от огромните, безстрашни и умни плъхове, готови да им прегризат шиите.
С изключение на воя на вятъра и на тракането на снежните гранулки по прозорците в кухнята беше тихо. Шкафът стоеше отворен, както го беше оставила, ала по рафтовете не се промъкваха плъхове.
Това бе някакъв кошмар! Вече две години се опитваше да отглежда Томи без помощта на Джим. Беше загрижена да го възпита добре. Болестите и нараняванията на момчето я плашеха. Страхуваше се от това как ще се справи с неочаквана криза, но дори не и беше хрумвало нещо подобно на сегашното положение. Понякога я беше успокоявала мисълта, че двамата с Томи живеят в провинцията, където престъпленията не бяха проблем, понеже ако все още живееха в града, Мег щеше да има да се притеснява за още повече неща. Ала ето, че селската ферма „Каскада“ бе доказала, че може да бъде също толкова опасна, колкото всеки друг, разкъсван от престъпления метрополис.
— Сложи си якето — каза тя на Томи.
Ушите на Дуфъс щръкнаха. Той подуши въздуха. Огледа се, изучавайки рафтовете, хладилника и отворения шкаф под мивката.
С мозберга в дясната си ръка Мег промуши лявата в единия ръкав на палтото, както то си висеше на закачалката, премести пушката в лявата си ръка и с усилие напъха и дясната във втория ръкав. Нахлузи ботинките си с една ръка, защото с другата държеше оръжието.
Томи беше ококорил очи към капана за плъхове, който бе оставила на плота, същия, който беше извадила изпод мивката. Клечката, която плъховете бяха използвали, за да задействат механизма, все още си седеше между основата и стоманената рамка. Томи се намръщи.
Преди да започне да задава въпроси или да се замисля още по-дълбоко, Мег му каза:
— Можеш и без да обуваш ботуш на здравия си крак. Остави патериците тук. Навън са безполезни. Ще трябва да се подпираш на мен. Дуфъс се размърда и изведнъж застана скован. Мег хвана здраво пушката и огледа кухнята.
Лабрадорът изръмжа глухо, но от плъховете нямаше и следа.
Мег отвори задната врата и леденият вятър се втурна вътре.
— Хайде, тръгвай, веднага.
Томи подскочи навън, подпирайки се с ръка на касата на вратата, а после продължи покрай стената на верандата. Кучето се изниза веднага след него. Мег ги последва и затвори вратата.
Хвана пушката с едната ръка, а с другата поддържаше Томи и му помагаше да прекоси верандата, да слезе по покритите със сняг стъпала, за да отидат на двора. Заради ледения вятър температурата сигурно беше под нулата. Очите и започнаха да сълзят, а лицето и се вкочани. Не беше спирала да си сложи ръкавици и сега студът прониза костите на ръцете и. Въпреки всичко Мег се чувстваше много по-добре навън, чувстваше се в безопасност. Не вярваше плъховете да ги последват, тъй като бурята беше много по-могъщо препятствие за малките гадини, отколкото за нея и Томи.