— Като си идвахме, беше наред.
— Е, да, ама сега не работи. Хайде, да тръгваме.
Момчето и позволи да му помогне да слезе от джипа и когато се изправиха лице в лице, и каза:
— Плъховете са го направили, нали?
— Плъховете ли? Те са в къщата, да и макар че са грозни и гадни, не…
Синът и я прекъсна, преди да успее да го излъже:
— Опитваш се да го скриеш, но се страхуваш от тях, много се страхуваш, което значи, че те не са просто гадни малки същества, малко по-различни от обикновените плъхове. Съвсем не са като тях, защото ти не се плашиш лесно, не и ти. Беше уплашена, когато татко умря, знам, че е така, но не за дълго, бързо се съвзе и ме накара да се почувствам в безопасност, успокои ме и щом смъртта на татко не можа да те съкруши, тогава предполагам, че почти нищо не може. Но тези плъхове от „Биоломек“ каквито и да са, те те плашат повече от всичко, с което си се сблъсквала досега.
Мег го прегърна силно, толкова много го обичаше, че я болеше, но през цялото време не изпусна пушката.
— Мамо, видях капана с пръчката в него, видях в мивката и кутията корнфлейкс с примесената отрова и си мислех. Предполагам, че тези плъхове са… те са много умни, може би заради онова, което са им направили в лабораторията, по-умни са от останалите плъхове и някак си са успели да повредят джипа.
— Не са достатъчно умни. Не и за нас, моряче.
— Какво ще правим? — прошепна Томи.
Въпреки че не виждаше плъхове в плевнята и въпреки че не бе сигурна, че те са повредили колата, Мег също зашепна. Дори и да бяха наблизо, и да ги наблюдаваха, тя бе убедена, че гадините не разбират английски. Със сигурност учените от „Биоломек“ си имаха граници. И въпреки всичко това тя прошепна:
— Ще се върнем в къщата…
— Но те може би точно това искат.
— Може би, но трябва да се опитам да се обадя по телефона.
— Те са му видели сметката.
— Може би да, а може би не. Та колко умни могат да бъдат!
— Достатъчно, че да повредят колата.
9
Отвъд оградата се простираше голо поле, а в далечината се виждаше горичка.
Вероятността да открият плъховете сега бе нищожна. Мъжете се разпръснаха из полето на групи от по двама-трима, без да са сигурни, че от плячката им са останали някакви следи, незаличени от бурята. Дори в хубаво време, в слънчев и сух ден щеше да е почти невъзможно да открият в полето такива малки животни като плъховете.
Бен Парнъл взе четирима мъже и отиде в края на ливадата, където щяха да започнат отделно претърсване с помощта на хрътката. Кучето се казваше Макс. Беше здраво едро животно с огромни, увиснали уши и смешна муцуна, ала нямаше нищо забавно в начина, по който подхождаше към преследването — Макс беше сериозен и нетърпелив. Водачът му Джо Хокнър му беше дал да подуши буркан, пълен с изпражненията на животните и трева от клетката им, и хрътката не бе харесала аромата. Ала миризмата сигурно бе толкова наситена и странна, че явно беше лесна за проследяване и Макс, който бе ловно куче, беше готов да даде всичко от себе си въпреки снега и вятъра.
За около две минути надуши следата в буците кал край един незатрупан от снега храст. Опъвайки се на каишката си, Макс повлече Хокнър в гората. Останалите ги последваха.
10
Мег пусна Дуфъс да излезе от колата и тримата се запътиха към голямата врата на плевнята, през която вятърът довяваше колони от сняг, наподобяващи призраци, закъснели за лова. Виелицата бе побесняла още повече, вятърът шумно тракаше по покрива на сградата, отвявайки и запращайки няколко керемиди в нощта. Гредите проскърцаха и вратата на второто ниво заскрибуца на несмазаните си панти.
— Томи, ти ще останеш на верандата, а аз ще отида до телефона. Ако не работи, ще… се придвижим до шосето и ще спрем някоя кола.
— В тази буря няма никакви коли.
— Все ще има някой снегорин или камион за въглища.
Томи се спря на прага на плевнята и каза:
— Мамо, до „Блек Оук“ е почти километър. Не съм сигурен, че мога да стигна дотам с тоя гипс в бурята дори и да ми помагаш. Вече и без това съм уморен, а здравият ми крак се натовари прекалено. А дори и да успея, ще отнеме много, много време.
— Ще успеем и е без значение за колко време. Знам, че те няма да ни последват във виелицата. Навън ще сме в безопасност, поне от тях — успокои го Мег и изведнъж се сети за шейната му.
— Мога да тегля шейната до пътя!
— Какво? Как да ме дърпаш?
Мег рискува и остави Томи с Дуфъс, за да изтича обратно в плевнята и да вземе от северната част на помещението шейната на момчето, закачена на стената до мотиката, лопатата и греблото. Без да оставя пушката, тя бързо откачи шейната и я пренесе до входа, където я чакаха Томи и лабрадорът.