Беше изпразнила пълнителя на мозберга. Треперейки, тя започна да рови из джобовете си с наранената си ръка, извади останалите четири патрона и зареди пушката. Щом зареди последния от тях в пълнителя, чу няколко пронизителни писъка зад себе си. Обърна се. Шест грамадни бели плъха с деформирани черепи се готвеха да я нападнат.
Четири от съществата осъзнаха, че няма да я достигнат достатъчно бързо, отделиха се от глутницата и изчезнаха под колата. Стресната от бързината, с която останалите два звяра се приближаваха към нея, тя стреля два пъти и ги уби.
Забърза и заобиколи джипа тъкмо навреме, за да види останалите четири, които се измъкнаха изпод купето и затичаха към старата ясла. Мег стреля веднъж, втори път, докато те изчезваха в сенките в основата на голямата хранилка.
Остана без амуниции. Въпреки всичко изщрака с помпата на мозберга, сякаш можеше с вълшебство да накара в пълнителя да се появят още патрони, но глухото изщракване на пушката имаше съвсем различен звук, когато пълнителят беше празен.
Дали защото знаеха какво означава този звук или защото си спомняха, че са и оставили само девет патрона: пет в пушката и четири, които не бяха успели да откраднат от картонената кутия в стаята и, плъховете, които преди секунди бяха изчезнали в сенките, сега се появиха отново. Четири бледи тела се запромъкваха на мъждивата светлина на прашната крушка.
Мег обърна пушката, сграбчвайки я за цевта като бухалка. Като се опитваше да не обръща внимание на болката в лявата си ръка, вдигна оръжието над главата си.
Плъховете продължаваха да се приближават бавно… после по-дръзко.
Тя се огледа назад, почти убедена, че откъм гърба я заобикалят още половин дузина от малките чудовища, но явно бяха останали само тези четири. Само четири. Без значение дали бяха хиляда или много по-малко, Мег знаеше, че няма да успее да смаже повече от един, преди другите да я достигнат и да запълзят по тялото и. А щом я достигнеха, хапейки и дращейки гърлото и лицето и, тя нямаше да може да се справи дори само с три от тях.
Озърна се към голямата отворена врата, но знаеше, че ако хвърли пушката и се опита да избяга навън, плъховете щяха да я нападнат.
Сякаш усетили уязвимостта и, четирите гадини нададоха зловещ, триумфален писък. Повдигнаха гнусните си, уродливи глави и задушиха из въздуха, заблъскаха пода с дебелите си опашки и едновременно изцвърчаха. Беше много по-страховито от всички звуци, които Мег ги бе чула да издават досега. Спуснаха се към нея.
Макар да знаеше, че няма да успее да стигне до вратата, трябваше да опита. Ако я убиеха, Томи щеше да остане безпомощен на снега със счупен крак. Щеше да замръзне до сутринта…, ако плъховете не рискуваха да се оставят на гнева на бурята, погвайки и момчето.
Мег обърна гръб на напредващата глутница, втурна се към изхода и се стресна ужасно, когато на отслабващата светлинка от пожара в къщата се появи един мъж. Той държеше пистолет и само и каза:
— Дръпнете се!
Мег се хвърли настрани и непознатият стреля четири пъти. Уцели само един от плъховете — те бяха твърде малка цел за револвера му. Останалите три гадини отново изчезнаха в сенките край дъното на старата ясла.
Мъжът се забърза към Мег и тя видя, че всъщност не е непознат. Бяха разговаряли на пътя. Все още бе облечен в коженото си яке, подплатено с каракул, и все още носеше на главата си ушанката.
— Добре ли сте, госпожо Ласитър?
— Те колко са? Аз убих четири, а вие един, колко останаха?
— Избягаха осем.
— Значи са останали само онези трите?
— Да. Ей, ръката ви кърви. Сигурна ли сте, че…
— Мисля, че са си направили тунел между плевнята и къщата — бързо го прекъсна тя. — И ми се струва, че входът му е край дъното на онази ясла. — Мег говореше през стиснати зъби, изненадана от собствената си ледена ярост. — Те са мръсни и отвратителни и аз искам да ги довърша, да ги накарам да си платят за това, че ми отнеха дома и че заплашиха Томи, но не знам как можем да стигнем до тях, ако са под земята?
Мъжът посочи огромен камион, който в момента отбиваше на алеята в двора: