— Сега ще видиш какво ще стане, когато изкарам козите.
— Абе ти правиш нещо. Познавам те добре. Това не може да е истина!
— К’во мога да направя бе, брат? Ти луд ли си? Освен да кажа на животните да не доближават дворчето. Ха, ха, ха! — със сарказъм отговорих аз.
— Айде да изкараме козите и да видим какво ще стане.
Когато ги подкарахме, те не искаха да излязат от кошарата и отново се наложи да ги избутам с гегата. След като излязоха от кошарата, те се втурнаха напред и излетяха с такава сила в животинския двор, че подир тях остана да се рее във въздуха голяма прашна диря. Чух брат ми да издава звук, подобен на „Ауууу“, което безспорно показваше, че беше стреснат. А аз бях донякъде доволен, задето му доказах, че съм прав.
По пътя към козарника ние размишлявахме за странните случки.
— Мислиш ли, че призракът на прасето е в кочината? — попита Иво. — Айде, чел си това-онова. Нали обичаш да четеш за призраци, за вампири и за всякакви такива свръхестествени неща?
— Възможно е призракът на закланото прасе да е останал в кочината, но не съм сигурен. Досега сме заклали толкова много животни, ама никога не е имало подобни явления.
— Може всичко да е свързано с ония избухвания на прасето. Нали ветеринарят каза, че не е виждал такова нещо. Оня ветеринар от града е казал същото.
— И в месото има нещо странно. Виж кучето, кокошките. А и тенджерата… не може тенджера под налягане да избухне току-така.
— Не само в месото — изрече Иво. — Цялото настроение в двора е… ТЕГАВО. Става ми кофти, когато приближавам оная гадна кочина.
— И аз го усетих. Атмосферата е злокобна, зловеща.
— Трябва да кажем на майка и татко. Те може да направят нещо.
— Абе те няма да ни повярват. Трябва да им покажем какво става тук. Не знам, брат, ама почва да ме хваща шубето — казах аз.
— Мен също — завърши разговора Иво.
След като се върнахме, Иво побърза да сподели ситуацията с родителите ни. Те, както винаги, реагираха скептично. Дори когато им демонстрирахме номерата с кучето и кокошките, те ни изгледаха недоверчиво и татко измънка:
— Кой знае какво е. Може да бъде всичко.
Явно родителите ни не можеха или не искаха да ни повярват. Те просто бяха праволинейни хора. Всичко според тях би могло да се обясни с нормалните неща от живота и нормалните закони на природата. Те не мислеха как да обяснят необяснимото, защото знаеха, че винаги може да се намери отговор на всеки въпрос. Дори видими странни явления като тези, които описах преди малко, не представляваха особена тема за разсъждения. А такива истории за паранормално и свръхестествено, за духове и чудовища, бяха за тях само „глупости“.
Но на седми юли ни сполетя събитие, което накара и майка и татко да повярват в тези „глупости“.
Досега случващото се беше странно, неестествено, но все пак можеше да се обясни по един или друг начин. Фактът, че животните не обичаха свинската кочина може да бъде обоснован с някакъв страх от заколването на прасето или от самото прасе, което вилнееше в двора и навярно е предизвикало у тях някакви комплекси (наистина, понякога се случва и животните да страдат от комплекси). Можеше да се обясни и с лошото дъждовно време, което бе пълна противоположност на предишните топли дни и това да е причината животните да изберат да се скрият на сухо. Тези отговори бяха малко вероятни, но все пак реалистични до една или друга степен. Обаче онова, което се случи на седми юли НЕ МОЖЕШЕ да бъде обяснено по никакъв нормален начин! Това разстрои психическото ни равновесие и ни накара да търсим други, нестандартни методи за решаване на огромния проблем.
Денят беше горещ и слънчев, а вечерта — топла и задушлива, типична за разгара на лятото. Комарите свиреха безкомпромисно в ушите ни, а множеството мухи жужаха из стаята, издавайки монотонен бръмчащ звук. В тази топла вечер отново се бяхме събрали у нас на раздумки и сладки приказки. Чичо и леля си тръгнаха към осем и ние останахме сами. В осем и половина приключихме с вечерята и вече се стягахме за лягане, когато чухме ПОЗНАТИТЕ ЗВУЦИ — силни сатанински ревове, удари по дърво, страховити звуци, издавани от уплашени животни, бесен лай на куче, цвилене на кобила! Близо минута слушахме, без да мърдаме и без да говорим. Пръв се обади татко:
— Сара! Онова проклето прасе я е заразило! — и се приготви да излиза. Но неговото предположение не издържа. Много ясно и отчетливо, между дяволските звуци и паникьосаните крясъци на животните, се чуваше отчаяното грухтене на свинята майка. Чуваха се дори и прасенцата, които скимтяха яростно с пискливите си гласове. След малко татко влезе, придружаван от леля и чичо. Аз и брат ми гледахме през прозореца, озадачени и невярващи на ставащото. Чувствах как космите ми настръхват, как косата ми се изправя, как кожата ми се стяга. Все пак някъде някоя врата издържаше на напорите, защото звуците идваха само откъм малкото дворче, а там имаше здрави дървени порти, които бяха добре залостени. Беше залостена дори и кочината на шопара, въпреки че беше празна. Паниката продължи тридесетина минути, после всичко СПРЯ изведнъж. Дворът стана почти безшумен, както преди. Чуваха се затихващите стенания на животните. Единствено кучето продължаваше да лае.