Тя премина в тишина. Атмосферата не беше напрегната, а сякаш общуването между тях протичаше невидимо. Бриана седеше до майка си и от време на време я докосваше, когато ѝ подаваше храната, сякаш да се увери, че наистина е там. Поглеждаше понякога към Роджър, свенливо, изпод мигли, но не го заговори.
Клеър също мълча почти през цялото време и едва хапна. Седеше спокойна и отпусната като езеро под слънцето, потънала в себе си. След вечерята тя се извини и отиде да седне на пейката пред прозореца в края на коридора, защото била уморена. Бриана хвърли един поглед към силуета на майка си, който се очертаваше на сиянието на залязващото слънце през прозореца, и отиде в кухнята да помогне на Фиона с чиниите. Роджър, с натежал стомах от вкусната вечеря, тръгна към кабинета си, за да помисли.
След два часа още мислеше, но без особен резултат. По писалището, по масата, по столовете и по облегалката на канапето бяха отворени книги, а зейналите дупки в лавиците свидетелстваха за проведеното от него безразборно проучване.
Отне му известно време, но го откри — кратък пасаж, който си спомняше от проучването за Клеър Рандал. Онези резултати ѝ бяха донесли утеха и покой; но не и тези — ако ѝ кажеше. И ако беше прав. Но трябваше да е така, заради онзи гроб, който бе така далеч от Калоден.
Потърка лицето си с ръка и усети стърженето на набола брада. Не беше чудно, че забрави да се избръсне след всичко случило се. Затвореше ли очи, още усещаше миризмата на дим и кръв; виждаше сиянието на огъня върху тъмния камък и кичурите светла коса, които летяха точно извън досега на пръстите му. Потрепери при този спомен и внезапно го изпълни негодувание. Клеър беше разрушила неговия покой; защо да не съсипе нейния? А Бриана — щом вече знаеше истината, защо да не я научи цялата?
Клеър още седеше в края на коридора; свила крака под себе си на пейката пред прозореца, втренчена в чернотата на нощта отвън.
— Клеър? — Гласът му беше станал дрезгав от липсата на употреба и той прочисти гърлото си и опита отново: — Клеър? Аз… трябва да ти кажа нещо.
Тя се обърна и го погледна, на чертите ѝ бе изписано съвсем вяло любопитство. Изглеждаше умиротворена, като човек, който вече е минал през ужас, отчаяние, скръб и през отчаяното бреме на оцеляването — и е издържал. Като я гледаше такава, той внезапно усети, че не може да го направи.
Но тя беше казала истината; сега и той трябваше да стори същото.
— Открих нещо. — Вдигна книгата в кратък, ненужен жест. — За… Джейми. — Когато изрече това име, големият шотландец сякаш се появи призован и застана огромен и неподвижен в коридора, между жена си и Роджър. Роджър си пое дълбоко дъх.
— Какво откри?
— Последното, което е искал да направи. Мисля… мисля, че не е успял.
Лицето ѝ пребледня леко и тя погледна с широко отворени очи към книгата.
— Хората му ли? Нали ти разбра…
— Разбрах — прекъсна я Роджър. — Не, почти сигурен съм, че в това е успял. Извел е хората от Лалиброх от бойното поле; спасил ги е от Калоден и ги е изпратил към дома.
— Тогава…
— Искал е да се върне… в битката… и мисля, че и това е направил. — Говореше с все по-голяма неохота, но трябваше да довърши. Не намираше думи, затова отвори книгата и прочете на глас:
— След последната битка при Калоден осемнадесет офицери якобити, всичките ранени, намерили убежище в стара къща и лежали там, измъчвани от болки два дни, без никой да се погрижи за раните им; след това били отведени на разстрел. Един от тях, мъж от клана Фрейзър, от полка на господаря Ловат, избягал; останалите били погребани в края на имението.
— Един от тях, мъж от клана Фрейзър, от полка на господаря Ловат, избягал… — повтори тихо Роджър. Вдигна поглед от страницата, за да срещне очите ѝ — широко отворени и невиждащи, като на елен, заслепен от фаровете на връхлитаща кола.
— Искал е да умре на бойното поле при Калоден — прошепна Роджър. — Но не е умрял.
15 Келтски празник след прибирането на реколтата. — Бел. прев.
КРАЙ