— Това са имената на съпругите им, доколкото зная. Мисля, че може да помогнат, защото ако мъжете им са убити при Калоден, тези жени вероятно са се омъжили повторно или са емигрирали. Тази информация сигурно ще е вписана в църковния регистър, нали? Всички са от една енория; църквата е била в Брох Морда — малко на юг оттук.
— Това е много полезна идея — рече Роджър, леко изненадан. — За подобно нещо би се сетил само историк.
— Аз не съм историк — отвърна сухо Клеър Рандал. — От друга страна, когато живееш с такъв, понякога наистина ти хрумва нещо полезно.
— Разбира се. — Тогава и на него му хрумна нещо и стана от креслото си. — Аз съм ужасен домакин. Моля, позволете да ви предложа напитки и ще ми разкажете повече за това. Вероятно ще мога да ви помогна лично.
Въпреки безпорядъка той знаеше къде са гарафите с алкохол и бързо предложи на гостенките си уиски. Сложи доста газирана вода в чашата на Бриана, но забеляза, че тя отпи, сякаш ѝ даде препарат срещу мравки, а не най-доброто малцово уиски „Гленфидич”. Клеър, която помоли нейното да е чисто, като че ли му се наслаждаваше повече.
Роджър отново седна на мястото си и пак взе листите.
— Това е интересен въпрос за историческо изследване. Казвате, че тези мъже са от една и съща енория? Предполагам, че са били и от един клан или септ — виждам, че мнозина носят името Фрейзър.
Клеър кимна, беше събрала ръце в скута си.
— Те са от едно имение; малко планинско стопанство, наречено Брох Туарах — в района е било известно като Лалиброх. Били са част от клана Фрейзър, макар че никога не са признавали официално лорд Ловат за свой господар. Тези мъже са се присъединили рано към Метежа; сражавали са се в Битката при Престънпанс — докато хората на Ловат са дошли точно преди Калоден.
— Наистина ли? Това е интересно. — През осемнайсети век беше нормално селяни от такова малко стопанство да умрат там, където са живели, да бъдат погребани в църковния двор на селото и да бъдат стриктно вписани в енорийския регистър. Обаче опитът на Хубавия принц Чарли да си върне трона на Шотландия през 1745 г, в известно отношение бе нарушил нормалния ход на нещата.
По време на опустошението след погрома в Калоден много планинци бяха емигрирали към Новия свят; други бяха напуснали долините и равнините към големите градове в търсене на храна и работа. Малцина бяха останали, упорито вкопчени в земята и традициите си.
— От това ще се получи интересна статия — изрече на глас мислите си Роджър. — Да се проследи съдбата на няколко души, да се провери какво се е случило с тях. Няма да е толкова интригуващо, ако всички са умрели при Калоден, но има вероятност неколцина да са оцелели. — Той щеше да се зарадва на този проект като приятно разсейване дори да не беше по молба на Клеър Рандал.
— Да, мисля, че мога да ви помогна — каза Роджър и беше възнаграден от нея с топла усмивка.
— Наистина ли? Това е чудесно!
— Удоволствието е мое — отвърна той. Сгъна листите и ги остави на масата. — Ще започна работа веднага, но първо ми кажете как мина пътуването от Лондон?
Разговорът се насочи към общи теми и дамите Рандал го угощаваха с истории за трансатлантическото си пътуване и за пътя от Лондон. Вниманието на Роджър леко се отклоняваше, защото вече беше започнал да планира изследването за този проект. Чувстваше известна вина, че го пое; наистина не биваше да губи време. От друга страна, въпросът беше интересен. И вероятно щеше да успее да комбинира изследването с част от необходимото разчистване на материалите на Преподобния; със сигурност знаеше, че в гаража има четиридесет и осем кашона с надписи „якобити” и „разни”. Дори само от мисълта за тях му прималяваше.
Откъсна с усилие мислите си от гаража и установи, че разговорът внезапно е променил темата си.
— Друидите ли? — попита замаян. Вгледа се подозрително в чашата си, за да се увери, че наистина е добавил газирана вода.
— Не сте ли чували за тях? — Клеър изглеждаше леко разочарована. — Баща ви — Преподобният — знаеше за тях, макар и само неофициално. Вероятно е преценил, че не си струва да ви казва. Смяташе го за нещо като шега.
Роджър се почеса по главата и разроши гъстата си черна коса.
— Не, наистина не си спомням. Но вие сте права, вероятно е сметнал, че не е важно.
— Е, и аз не съм сигурна. — Тя кръстоса крака. Лъч слънчева светлина засия по чорапа ѝ и открои деликатната дълга кост отдолу.
— Когато бях тук за последно с Франк — Господи, беше преди двайсет и три години! — Преподобният му каза, че има местна група от… е, сигурно бихте ги нарекли съвременни друиди. Нямах представа доколко автентични са; повечето вероятно не особено. — Бриана се беше навела напред с интерес и стискаше с две ръце забравената чаша с уиски.