Сара не помнеше някой друг ден да се е влачил толкова бавно. Накрая, в пет и половина, тя се качи горе да се преоблече. Когато излезе от стаята си, срещна Питър, който идваше към нея по коридора.
— Сара! — възкликна той и хвана двете й ръце. — Ти изглеждаш абсолютно прекрасно. — Очите му гладно я огледаха. — Надявам се, че си си направила всичкия този труд заради мен.
Сара нервно приглади несъществуващите гънки на бялата си дантелена лятна рокля.
— Ох, Питър — въздъхна тя със съжаление, — извинявай. Днес съм канена на вечеря със сестра ми.
Дали някаква божествена сила броеше лъжите, които тя изричаше напоследък? Трябваше да си отбележи и още една, напомни си тя суеверно. Наистина й бе много неудобно да отмени вечерята с Дженифър и Кевин, но сестра й махна с ръка и каза, че и без това Браян искал да се запознае с Кевин. Всъщност, призна Дженифър, тя самата се гласяла да й се обади и да отмени уговорката.
— Твоето семейство сигурно се облича официално за вечеря.
Наистина ли почувства подозрение в тона му? Сара реши, че си въобразява. Цялата тази игра на стражари и апаши можеше да опъне на човек нервите.
Смело увеличи броя на лъжите с още една:
— Днес е рожденият й ден. Ще отидем в „Пойнт“.
— Ооо… — Звучеше искрено разочарован. — Може би ще пийнем по чашка, когато се върнеш.
Тя сложи ръка на рамото му.
— Би било чудесно. Но се страхувам, че може да стане много късно.
Питър се усмихна чаровно.
— Колко може да продължи една вечеря?
— Е, не чак толкова дълго — призна Сара. — Но нали ни знаеш какви сме жените, като се съберем. — Усмихна му се примирително. — Сигурно часове наред ще си говорим. Дженифър има нов приятел и аз нямам търпение да я разпитам за него. — Най-после бе успяла да каже нещо вярно! Почти очакваше да чуе приветствени тромпети.
— Наистина трябва да поговорим. — Усмивката се смени с мръщене.
Сара припряно закима в знак на съгласие.
— И ще поговорим — обеща тя. — Още утре сутринта. Ще те чакам за кафе в солариума. — Напомни си да попита Ноа дали подслушва и пълната с растения стая.
— Там е твърде рисковано — възрази Питър. — Ще излезем да пояздим в пустинята. Така никой няма да може да ни подслуша.
Сърцето й прескочи един удар.
— Не е ли много горещо.
— Не, стига да излезем около пет и половина. — Той наклони глава и положи една силна и твърда целувка върху устните й.
Очите на Сара се разшириха и когато той изглеждаше склонен да продължи целувката, тя опря ръце на раменете му и го отблъсна.
— Прав си, че в къщата е твърде рисковано — обясни тя на смаяния Питър. — Как бихме могли да обясним отношенията си на Малмълм?
— Вярно — съгласи се той нещастно. После лицето му просия. — Значи просто ще трябва да почакам до утре сутринта.
— Утре сутринта — промълви безсилно Сара. Как щеше да съобщи последните новини на Ноа? Той буквално щеше да подскочи до тавана. Докато излизаше от къщата, Сара си напомни да провери дали застраховката й е платена.
Още с влизането в хотел „Сюпърстишън ризорт“ Сара със закъснение се сети, че не знае номера на стаята на Ноа.
— Извинете — обърна се тя към момичето на рецепцията, чиято лъскава кестенява коса й напомняше за една наскоро завършила нейна студентка, — бихте ли могли да ми кажете в коя стая е господин Ноа Ланкастър?
Момичето поклати глава.
— Не ни е разрешено да даваме такава информация.
Страхотно. Сара опита отново:
— Той ме чака. Аз съм… ъъъ… сестра му. — Едва сдържа усмивката си. Колко ли пъти на рецепцията чуваха точно тази лъжа?
— Мога да се обадя в стаята му — предложи служителката без особен ентусиазъм.
— Благодаря ви — усмихна се Сара.
Момичето се намръщи.
— Съжалявам, господин Ланкастър не отговаря.
Сигурно е в банята, реши Сара. Вече минаваше седем. Той не би настоявал толкова за този час, ако нямаше намерение да е тук.
— Благодаря — повтори тя, чудейки се какво да прави сега. — Ще го почакам във фоайето.
— Добре — съгласи се момичето безразлично и се обърна към един бизнесмен, който току-що бе дошъл на рецепцията.
Сара разбираше кога са й били дузпата, затова се отдалечи, обмисляйки какви възможности има. Винаги съществуваше шансът Ноа още да не се е върнал в хотела. Ако бе така, щеше наистина да го почака във фоайето. Но ако ключът бе у него, той можеше и да не се отбие на рецепцията. А хотелът имаше толкова много входове, че той можеше и да не я види.