— Благодаря. — Тя отпи от содата. — Мога да ти обясня.
Той обаче бе прекалено възбуден, за да я чуе.
— Затова се качих в стаята да те чакам. Първо, когато закъсня, се ядосах. — Започна да движи кърпата по лицето й и Сара се зачуди как такива големи ръце могат да са толкова нежни. — След още двайсет минути, когато ти още не се появяваше, започнах да се побърквам.
Прохладната мека кърпа мина през челото й и се плъзна отстрани на лицето към брадичката й, Сара реши, че удоволствието, което получаваше от нежните му грижи, определено си струва пришките, колкото и да са те.
— Сигурна ли си, че си добре? — попита той угрижено. — Може би трябва да повикам лекар.
— Много съм добре — отговори тя щастливо. Сега кърпата обхождаше шията й, и тя затвори очи и облегна глава назад.
— Сигурна ли си? Пред мен няма нужда да се правиш на храбра. Вече си ми го доказала.
— Така ли? — Тя се наведе малко напред, помагайки му да смъкне сакото й, за да разхлади пламтящите й рамене.
— Честна дума — потвърди Ноа с необичайно кисел глас.
— Наистина съм съвсем добре. Утре сигурно ще имам няколко пришки, но от тях определено не се умира.
Кърпата спря.
— Пришки ли? От какъв бой може човек да получи пришки?
Тя отвори очи от внезапно резкия му тон и срещна недоверчивия му поглед.
— Това се опитвам да ти кажа. Никой не ме е бил.
Той я огледа скептично.
— Защо тогава изглеждаш, сякаш те е прегазил камион?
Е, докато продължаваше, бе хубаво. Тя се поизправи и приглади полата си.
— Това се казва приятен разговор. Мога да помисля, че ставаш сериозен.
— Аз наистина съм сериозен — изръмжа той. — Какво ти се е случило?
— Нищо. Винаги изглеждам така, след като изкатеря пеша двайсет етажа.
Ноа я зяпна като че ли изведнъж й бе поникнала втора глава.
— Защо по дяволите трябваше да се катериш пеша? Повечето хора — повечето нормални хора — се качват на асансьора.
Беше й дошло до гуша от непрекъснатите му подозрения относно умствените й способности.
— Повечето хора нямат клаустрофобия — сопна му се тя и скочи на крака.
Той я изгледа невярващо.
— Клаустрофобия ли?
— Точно така. Клаустрофобия. Патологичен страх от тясно или…
— Знам какво значи — прекъсна я Ноа. — Защо не си ми казала?
— Защото не знаех, че стаята ти е на двайсетия етаж — подчерта тя. — Пък и такова нещо малко трудно се вписва в светски разговор: „Здрасти, аз съм Сара Медисън и имам клаустрофобия. А вие как сте?“
За нейна изненада Ноа се разсмя, стана от дивана и я привлече в прегръдките си.
— Утре първата ми работа ще бъде да си сменя стаята — обеща той.
— Това би било безкрайно облекчение за мен — съгласи се тя, опитвайки се да не се разтопи.
Той отметна един влажен кичур от челото й.
— Ами пришките?
Тя кимна, неспособна да откъсне очи от неговите.
— Това ми е глобата, задето нося високи токчета.
— Не бях прав. — Пръстите му обгърнаха врата й, а палецът погали нежната кожа на шията й.
— За какво не си бил прав?
— Не изглеждаш, сякаш те е прегазил камион.
— Така ли? — Дали в този хотел имаше бърза помощ? Бесните удари на сърцето й не можеха да са нормални. Сигурно бе получила инфаркт.
— Ни най-малко — прошепна той дрезгаво. — Изглеждаш направо прекрасна.
Когато почувства дъха му върху устните си, Capa ce поддаде на инстинкта си — затвори очи и обви ръце около врата му. Виеше й се свят, кръвта пулсираше по-горещо във вените, сърцето й блъскаше… блъскаше… блъскаше…
Ноа приглушено изруга и Сара едва сега осъзна, че ударите се разнасят откъм входната врата.
— Защо не видиш кой е? — предложи тя и отпусна ръце.
Ноа погледна през рамо към вратата, после обратно към Сара, после обратно към вратата. Това бе един от малкото пъти, когато изобщо й се случи да го види, че се колебае.
— Ноа! Скъп-пи, тук ли си?
Ноа я пусна и потърка с ръка лицето си.
— Направо не мога да повярвам!
Сара вдигна очи към него:
— Това който си мисля ли е?
— Баронеса Левински — потвърди той с дълбока въздишка. Започна да дърпа Сара през стаята, после спря. — Ти пък откъде я познаваш?