„Няма“, обеща си тя наум, напомняйки си, че в това отношение този мъж не е по-различен от Питър. Какво би бил готов да направи Ноа, за да се сдобие с короната? И защо си мислеше, че насаме с него е в по-голяма безопасност?
— Мога да сляза с теб с асансьора — предложи й той и я хвана за лакътя, когато излязоха от апартамента му.
— Не мога! — запротестира тя.
— Не можеш още веднъж да минеш пеша двайсет етажа стълби — опита се той да я вразуми със съвършената си логика. — А аз нямам никакво намерение да те нося.
— Не съм те молила. — Тя се насочи към стълбите.
Ноа изруга, сграбчи я през кръста и я привлече към себе си.
— Не ставай идиот! — изръмжа той, но миг по-късно изглеждаше, сякаш искрено съжалява. — Виж, Сара — опита търпеливо, — обещавам, че няма да е толкова лошо, колкото си мислиш. — Натисна бутона.
Тя поклати глава.
— Не мога да го направя, Ноа. Слушай, съжалявам, ако мислиш, че се държа детински, но аз просто няма да вляза в този асансьор.
— Откога всъщност не си влизала в асансьор?
— Не помня.
Той й се усмихна окуражително.
— Значи дори не знаеш дали още имаш клаустрофобия. Защо не опиташ? Моментът не е по-лош от който и да е друг.
— Не знам… — каза тя несигурно.
В този момент тежките стоманени врати се разтвориха, и преди да е успяла да възрази, Ноа я издърпа в кабината и натисна копчето за партера.
Когато вратите се затвориха, главата й сякаш олекна. Стените вътре бяха огледални и отражението й напомняше на уплашен дух.
Ноа я прегърна здраво.
— Затвори си очите — изкомандва той.
Сара имаше най-голямото желание да се подчини. Тя стисна силно очи и опря чело на рамото му.
— Ноа — замоли се тя, когато стените се затвориха около нея, затискайки я с тъмнина, — моля те, пусни ме да изляза.
— Шшшт — прошепна той в ухото й. — Трябва ти само малко въображение… Опитай се да си представиш ливада, пълна с цветя, зелена трева, полюшваща се от лекия летен ветрец…
— Ноа…
— Слънцето грее, птичките чуруликат по дърветата, небето е синьо — продължаваше да нарежда дрезгавият му глас в ухото й. — Чуваш ли птичките?
— Не искам да слушам проклетите птички. Искам само да се измъкна от този асансьор!
Той се предаде с въздишка.
— Не можеш да кажеш, че не се опитах. Значи ще трябва да сменим тактиката. — В следващия момент покри здраво стиснатите й устни със своите.
Сара бе потресена. При първото докосване тялото й замръзна от изненада. Миг по-късно вече мислеше, че крадците на бижута са страхотни целувачи. Устните му не бяха нито груби и настойчиви, нито нерешителни. Начинът, по който докосваха нейните, бе много повече изкусителен, отколкото плашещ. Дъхът му бе топъл и трептеше върху кожата й като ангелско крило. Сара въздъхна.
— Продължавам да не ти вярвам.
Върхът на езика му обиколи устните й, оставяйки пламтяща диря след себе си.
— Знам.
Когато в тялото й се разля разтапящо удоволствие, Сара обви ръце около врата му.
— Това не променя нищо.
— Знам — прошепна Ноа в устните й.
— Добре. Просто исках да се разберем.
Когато той вдигна глава, прекъсвайки божествения контакт, тя рязко отвори очи. В погледа му светеше и веселие, и искрено възхищение.
— Успя — съобщи й той. — А сега ще направиш ли нещо за мен?
„Всичко!“, извика импулсивната й същност.
— Какво? — попита практичната.
Той се усмихна и обрисува с пръсти нежните черти на лицето й.
— Замълчи.
След това в съзнанието й не остана нищо. Треперещите й устни се долепиха до неговите, докато той я целуваше така, че зад затворените й клепачи избухна букет от фойерверки: Свят й се зави от ослепителната светлина и цветове, и Сара едва не извика от мъка, когато тази зашеметяваща целувка свърши.
— Почти стигнахме до партера — обясни Ноа. Едната му ръка бе на копчето за спиране на асансьора.
— Вече? — Сара напълно бе забравила за страха си.
В очите му грейна топла усмивка.
— Искаш ли още веднъж да се повозим?
Сара бе започнала да научава, че Ноа е най-опасен, когато пусне в ход чара си.
— Не, благодаря — отсече тя. — Веднъж ми стига.