— Благодаря ти, макар че пролетта отдавна мина. Днес се очаква да бъде над трийсет градуса.
— Какво ще кажеш да напълним ваната с лед и да не излизаме от апартамента? — предложи Ноа с приятелска усмивка.
Сара си сипа кафе и допълни чашата му.
— Би било добре, но мислех, че днес имаш работа.
Той плъзна ръка по бедрото й.
— Имам. Но винаги мога да намеря време и за нещо друго.
Докосването му бе наелектризиращо и Сара едва не изтърва чашата си.
— Работата ти в къщата на Малкълм ли е? — попита, за да не се поддаде на болезненото удоволствие.
Ноа въздъхна и отново насочи вниманието си към документите.
— Аха. Ето, тук е твоето ателие, тук е кабинетът на Бренд, а тук е складът, в който е прибрал короната.
— Тя вече у него ли е?
Ноа кимна:
— Пристигна снощи.
Сара го зяпна.
— Откъде знаеш?
— Това ми е работата — отвърна той загадъчно. — И така, доколкото виждам, единственият начин да се влезе в помещението е през тръбите на вентилационната инсталация. — Пръстът му проследи пътя. — Те имат изход на тавана на кабинета на Бренд. Точно тази тръба минава през цялата къща и стига чак до подземието.
Сара седна до него и замислено се вгледа в чертежа. Вдигна очи към широките му рамене.
— Аз не съм специалист, но тези тръби не може да са толкова широки. Как ще успееш да се пъхнеш в тях?
Мълчанието, с което й отговори, прозвуча зловещо. Небето навън бе ясно, безкрайно синьо, но Сара имаше чувството, че внезапно е надвиснал градоносен облак.
— Няма да го направя — заяви тя твърдо.
Той хвана ръцете й, за да не я пусне да избяга.
— Сара, това е единственият начин.
Тя поклати глава и косата й се люшна между тях.
— Ноа, не можеш да искаш от мен такова нещо. Аз не мога да вляза дори в асансьор! Никога не бих могла да пропълзя през този лабиринт от тръби. — Сините й очи го молеха.
Пръстите му се свиха около леденостудените й ръце.
— Разчитам на теб.
Сара го погледна, потресена от настойчивото му изражение. Внезапно всички парчета от мозайката си дойдоха на мястото. Очите й се разшириха.
— Значи заради това беше всичко снощи, нали? — Яростно се задърпа. — Мислеше си, че като ме прелъстиш, ще ме убедиш да се съглася с безумните ти планове?
Ноа стисна зъби.
— Глупости!
— Глупости ли? — кипна тя. — Много те бива, Ноа. Не мога да ти го отрека. Но въпреки това няма да стане.
Ноа не можеше да повярва, че тя може така погрешно да тълкува случилото се снощи между тях. Стисна още по-здраво ръцете й, но Сара ахна от болка и той я пусна. Тя издърпа ръцете си и се изправи.
— Това, което се случи снощи, няма нищо общо с тази работа — настоя той.
— Така ли? — Сара разтърка пръстите си и го погледна скептично.
Ноа прокара ръка през косата си.
— Разбира се. — Изражението му стана смутено и объркано. — Седни, Сара. Да обсъдим нещата разумно.
Сара не отстъпи:
— Няма да се доближа до теб. Вече едва не ми счупи пръстите. Откъде да знам, че сега няма да ме набиеш?
— Почти се изкушавам точно това да направя — призна той с едва прикрито нетърпение.
Сара не можеше да се сдържи да не го подразни.
— Това не ме изненадва. В края на краищата, мъж, който си изкарва хляба като теб, несъмнено е способен да удари жена.
Разбра, че е стигнала прекалено далеч, когато в дълбините на очите му блеснаха пламъци. Преди да е разбрала какво става, Ноа скочи от стола. Миг по-късно се озова здраво хваната в прегръдката му.
— Вземи си думите назад — изкомандва той сърдито.
Стори й се, че зад отчуждението в очите му премина сянка на болка, но острото чувство за предателство не й позволяваше да я приеме.
— Не.
Той притисна тялото си към нейното. Сара залитна към стената. Широките му рамене, опрени в нейните, забитата в корема й катарама на колана му, твърдите му бедра, цялото му силно тяло бяха едновременно плашещи и възбуждащи.
— Тогава ми кажи, че наистина вярваш, че снощи не бе нищо друго, освен една лъжа.
Нямаше накъде да бяга, нямаше къде да се дене от нежеланата реакция на собственото си непокорно тяло. Сара се опита да измисли някакъв язвителен отговор, помъчи се да си напомни, че това е човек без скрупули, човек, свикнал да взема от живота всичко, което поиска. Както снощи бе взел нея. Но над съзнанието й се спускаше гъста мъгла и всичко, за което можеше да мисли, бе топлината на тялото му, което така съвършено пасваше на нейното собствено податливо тяло.