— Нямаше да се сетя, че вкусът ти се разпростира и върху такива неща — пошегува се тя, опъвайки еластичната материя.
Ноа се засмя:
— Не е каквото мислиш. Колкото и да е приятна тази рокля, която си облякла, не мога да си представя как с нея ще пълзиш през онези тръби.
Сара сведе очи към дългата до пода дреха.
— Не се бях замислила за това. — Огледа тънката материя.
— Прав си, разбира се. Но не мога ли да облека просто джинси и тениска?
— Това е по-добро — увери я той. — Не искам да се закачиш за нещо вътре.
При тази мисъл Сара видимо потрепери.
— И аз — съгласи се тя разгорещено.
— Има и качулка, за да не ти се изцапа косата — обясни той услужливо.
Сара успя да изобрази една слаба усмивка:
— За всичко си помислил.
— Това ми е работата.
Искаше й се да не й напомняше непрекъснато този неприятен факт.
— Няма ли да изглеждам малко подозрително, ако се появя на приема в този вид?
— Няма да се появиш в този вид на приема. Ще се преоблечеш в кабинета на Бренд, точно преди да се пъхнеш в тръбата. След като излезеш, ще приберем короната и отново ще сложиш роклята си, така че никой нищо няма да разбере.
— Значи ще излезем с короната направо през парадния вход?
Той кимна.
— Това е идеята.
Сара пое дълбоко въздух.
— Е, мисля, че е време да се заемем за работа. — В тона й нямаше никакъв ентусиазъм.
— По-добре да не се появяваме заедно. Ти ще влезеш първа, а аз ще дойда след петнайсетина минути. Дай ми чантата си.
Сара му подаде бялата си чанта. Ноа нави на стегната топка анцуга, така че да се събере вътре. Това обаче изобщо не я накара да се почувства по-добре. След това той погледна към краката й.
— Обувки — измърмори замислено. — Не ми се вярва под тази рокля да носиш гуменки, нали?
Тя поклати глава.
— Много неща съм готова да направя за теб, но не и това. — Тя повдигна роклята и показа фините си обувки с високи токове. — Това ще нося.
Той огледа широката пола на роклята й.
— Какво ще кажеш под полата си да пъхнеш чифт удобни практични обувки? Има достатъчно място да ги скриеш.
— Хич не си и мисли! Защо не ги скриеш под твоето сако? — предложи тя с мила усмивка.
— Защото ще развалят линията ми.
— По-добре твоята линия, отколкото моята.
Ноа не обичаше да няма пълен контрол върху нещата, осъзна Сара, и със сигурност не за пръв път. Забеляза как лицето му помръкна и й стана мъчно за него.
— Не се безпокой — потупа го окуражително по рамото. — Така и не съм си прибрала нещата от къщата на Малкълм. В стаята ми има гуменки.
— Можеше още в началото да ми го кажеш! — Раздразнението му бе прекалено очевидно.
Тя се повдигна на пръсти и го целуна по здраво стиснатите устни.
— Можех — съгласи се тя. — Но тогава щях да изпусна удоволствието поне веднъж да те видя объркан.
Отговорът му можеше да се опише само като изръмжаване.
— Ще се видим след петнайсет минути — заключи тя и се насочи към входната врата.
— Ще те изпратя до колата ти — предложи Ноа и обви ръка около кръста й.
Сара седна в колата и той заметна вътре широките гънки на роклята й.
— Сара… — започна колебливо, когато тя пъхна ключа в таблото.
Сара го погледна.
— Да, Ноа?
— Наистина съм ти много благодарен.
— Знам.
— Когато всичко свърши, трябва да поговорим.
— Ще поговорим.
Любопитно й бе отчаянието, изписано на лицето му. Надяваше се, че няма да й се наложи да изслуша една безкрайна прощална реч. Ако имаше намерение да изчезне от живота й, по-добре това да станеше бързо.
— Ще ми обещаеш ли, че каквото и да се случи, ще ме изслушаш? — Сега отчаянието се долавяше и в гласа му, и от това съвсем не й ставаше по-добре.
— Обещавам.
В очите му премина сянка на съмнение.
— Това е всичко, за което те моля — промълви той, наведе се над седалката и я целуна с внезапно избухнала страст, от която й се зави свят: — Ще се видим скоро — обеща, когато целувката най-после свърши.
— Скоро — откликна Сара тихо.
Ноа затвори вратата и се отдръпна на тротоара. Гледа я, докато потегли. След това кратко и грубо изруга.