Очите на Ноа бяха неразгадаеми.
— Защото утре сутринта тук ще гъмжи от хора — ченгета, адвокати, журналисти. Няма как да не открият подземието. И короната. Не мога да позволя това да се случи. Дори ако трябва сам да вляза в тези тръби.
Сара погледна към широките му рамене, които изпъваха шевовете на шития му по поръчка смокинг.
— Никога няма да успееш.
Лицето му бе каменно.
— Трябва да опитам. Прекалено много зависи от това.
— Няколко скъпоценни камъка? — предизвика го тя. — Би рискувал свободата си, живота си за няколко проклети камъка?
— Повече от това е — възрази той рязко. — Трябва да разбереш, Сара, аз не работя сам върху това. Има хора, за които е много важно да получат короната. Наеха ме, защото аз съм най-добрият, единственият, който може да я вземе. — Стисна зъби. — Имам задължението да направя точно това, с или без твоята помощ.
— А задълженията ти към мен? — попита тя тихо. — Към нас? Мислех, че знача нещо за теб. — Сара разбираше, че му се моли, но не можеше да се спре.
Ноа би искал още сега да може просто да отведе Сара оттук — в своите планини, където небето бе кобалтовосиньо, където орлите се рееха с удивителна грациозност, където въздухът бе свеж и прозрачен. Където животът бе чист и прост. Но не можеше да го направи. Не още.
А след тази вечер се съмняваше, че някога би могъл да я убеди да дойде по своя воля. Чудеше се как би приела да бъде отвлечена. Нещо проблесна в дълбините на очите му, но изчезна прекалено бързо и Сара не успя да го разтълкува.
— Това няма нищо общо с нас — увери я той тихо.
— Лъжеш се — поправи го тя също така тихо, но твърдо.
— Това има всичко общо с нас.
— Давам ти моята дума.
— По дяволите, говориш също като онзи глупав Джейк Хоук!
— Мислех, че го харесваш.
— Харесвам го. В книгите. Истинският живот не е нещо, излязло от шпионските романи.
Той въздъхна уморено: После се наведе и вдигна от пода гуменките й.
— Върви си у дома, Сара Медисън. Ти си права. Това не е място за теб. Никога не е било. — В гласа му нямаше укор. Само дълбоко съжаление.
Сара взе гуменките. „Не прави това“, помоли го тя наум. „Ела с мен. Веднага, преди да е станало прекалено късно.“
— Сбогом, Ноа — каза тихо.
Той притисна ръка към бузата й.
— Сбогом, Сара. Пожелавам ти хубав живот. — Очите му омекнаха и Сара очакваше да я целуне, но вместо това той отпусна ръка и се извърна. Пъхна ръце в джобовете и се загледа през прозореца. Широките му рамене хлътнаха надолу.
Сара протегна ръка, обмисляйки дали да не отиде при него. После се отказа, отключи вратата и излезе.
След не повече от три крачки разбра, че не може да го направи. Не можеше да си отиде от Ноа. Не така. Нямаше представа в какво е забъркан — признанието му, че работи за други, бе изненада за нея. Но каквото и да бе то, тя трябваше да направи каквото може, за да го предпази от опасност.
— Да вървим — заяви тя рязко, като влезе обратно в стаята.
Ноа се бе качил на един стол и сваляше решетката от вентилационната тръба. При неочакваната й проява всичките му мускули се напрегнаха.
— Когато всичко това свърши — произнесе бавно, — напомни ми да ти кажа колко те обичам.
Сара кимна.
— Точно това имам намерение да направя. — Гласът й бе тих, но твърд и уверен.
Той слезе от стола.
— Трябва да се преоблечеш.
Тя измъкна анцуга от чантата си.
— Обърни се.
Въпреки сериозността на ситуацията, Ноа не можа да сдържи усмивката си.
— Не е ли малко късно да развиваш чувство за благоприличие?
— Предлагам ти само да открадна вместо теб скъпоценната ти корона — заяви тя твърдо. — Стриптийзът не се включва в цената. — Крадешком хвърли един бърз поглед към безжизненото тяло на Малкълм. — И завърти този стол обратно — заповяда тя. — Достатъчно лошо беше, когато беше жив. Не искам тези безцветни очи да ме гледат похотливо, след като е умрял.
Ноа незабавно се подчини. Трябваше да извика на помощ цялата си воля, за да не изхитрува и да я погледне как се преоблича, но Сара вече бе понесла повече, отколкото една жена би трябвало да понесе от който й да е мъж.
— Готова съм — съобщи тя кратко.
Ноа се обърна бавно и очите му се разшириха, като я видя в прилепналия анцуг. Черният найлон повтаряше извивките на тялото й като втора кожа. Не помнеше някога да е виждал нещо по-изкусително. Едва сдържа автоматичната реакция на тялото си.