— Сара… — Дланите му се плъзнаха по гърба й, погалиха кожата й през тънката материя.
Върхът на езика й обрисува устните му.
— Наистина те обичам — прошепна тя.
Неочаквано той я хвана за раменете и я отдръпна от себе си.
— Надявам се, че винаги ще ме обичаш.
Сара се вторачи в него, опитвайки се да разчете тайните, скрити зад безизразните му очи. Мълчанието между тях увисна и се проточи сякаш безкрайно.
— Да свършваме — отсече той накрая.
Сара преглътна и кимна храбро.
— Пожелай ми късмет.
Докато я повдигаше към отворената шахта, Ноа стисна пръсти около кръста й.
— Късмет.
Сякаш цяла вечност пълзя през тъмния тунел. Бе горещо като в ада, и косата й залепна за челото, но кожата й бе леденостудена от ужас. От време на време, по команда от Ноа спираше и поемаше дълбоко въздух, за да се успокои. В тези моменти си представяше целувката му и по някаква причина, която не можеше съвсем да разбере, този спомен й даваше сили да продължи. Той удържа думата си и продължаваше да я окуражава, докато тя се провираше през лабиринта от тръби.
— Скоро трябва да стигнем — прошепна на мишката, която носеше. — Не може да остава много.
Приглушеното цвърчене откъм картонената кутия я убеждаваше, че животинчето изпитва не по-голямо удоволствие от нея.
— Разгледай го от друг ъгъл — продължаваше да шепне, намирайки успокоение от това, че има някаква компания в тъмните тръби. — Сигурно е все пак по-добре, отколкото да си вечеря на Кармен.
— Отново спря за момент и погледна картата. Ако Ноа бе прав, оставаше още един завой, още няколко метра, и щеше да стигне. Пое дълбоко въздух и продължи:
— Еврика! — възкликна със задъхана усмивка.
— Сара? — Гласът на Ноа бе забележително спокоен като за тези обстоятелства.
— Стигнах до шахтата — съобщи тя. Сега остава само да закрепя вакуума и да издърпам решетката.
— Не ми се иска да те оставям… — гласът му бе изпълнен със съжаление, — но трябва да се върна при другите.
Сара отвори уста, но от нея не излезе ни звук. Преглътна и опита отново.
— Всичко е наред — успя да произнесе най-после. — Ние с Дъг ще се справим.
— Дъг ли?
— Моето приятелче — обясни тя. Чувстваше се доста глупаво. — Нарекох го Дъглас Фейрбенкс Младши. Струва ми се, че му подхожда.
Смехът му бе топъл и успокояващ.
— Ти си неповторима. Сега запомни, имаш само шейсет секунди. Да не се захласнеш по шедьоврите на Бренд.
— Не се безпокой за мен — отвърна тя. — Само се погрижи за Питър.
— Тръгвам. И, Сара…
— Да, Ноа? — прошепна тя.
— Не знам как някога бих могъл да ти се отблагодаря — призна той кисело.
— Не се безпокой — увери го тя с доста повече самоувереност, отколкото чувстваше в момента. — Имам наум хиляди предложения, които тази вечер ще обсъдим.
Ноа се засмя одобрително. След това приемникът в ръката й онемя и Сара разбра, че вече е сама.
— Добре, Дъг — прошепна тя. — Сега е наш ред.
Отне й известно време, но накрая успя да измести решетката. Ноа й бе обяснил, че хлабавият възел около мишката ще се изхлузи, щом я пусне на земята. Надяваше се да е прав. Не й се вярваше Питър да приеме идеята мишлето да бяга из подземието, вързано за каишка.
Когато се зае за работа, сърцето й заби силно. Залепи вакуума върху гладката повърхност, прекара въжето през куката и дръпна за опит. Държеше.
След това повдигна капака на кутийката, извади мишката и когато тя се опита да се изскубне, успокоително я погали по бялата козинка.
— Знам — каза тихо. — За всички ни не беше лесно. Но скоро всичко ще свърши. После можеш да отидеш при приятелчетата си.
Бавно, сантиметър по сантиметър, спусна мишката към пода. Затаи дъх и дръпна шнура. Възелът се разхлаби, точно както бе обещал Ноа, и тя успя да изтегли въженцето обратно в тръбата. Едва успя да постави решетката на мястото й, когато се разнесе силният звук на сирена. Сара притисна ръце към ушите си и се взря през решетката. Шумът бе оглушителен. Можеше само да се надява Ноа да е прав, че Питър има ключ.
Звукът спря така внезапно, както бе започнал. Вратата се отвори и тя чу гласове. Очевидно някои от гостите, разтревожени от сирената, бяха дошли с Питър. Сара се молеше Ноа да е между тях. Миг по-късно подземието се обля в светлина.
Сара моментално забрави мисията си и зяпна просторното помещение, което служеше като частна галерия на Малкълм. Разпозна някои картини, които бяха изчезнали от най-престижните галерии в света. Сафавид от шестнайсти век, смятан за един от най-изящните примери на ислямското изкуство в света, висеше редом с портрет на Пол Ревер, нарисуван от великия американски художник Джон Сингълтън Копли. Опитното й око оцени поразителния реализъм в чифлика на Феърфийлд Портър, окачен съвсем не на място до класическите идеализирани пози на нежните нимфи на Уилиям Бугеро.