Стените бяха опасани с лавици, по които Сара забеляза керамично куче от епохата Хан и съд от времето на династията Минг, които си деляха мястото с индийски миниатюри от двора на Акбар от шестнайсети век. Отначало я изненада липсата на какъвто и да е порядък в колекцията на Бренд. След това осъзна, че вкусовете му не включват нито някаква определена епоха, нито школа. Единственото общо между картините и статуетките в подземието бе, че те бяха измежду най-редките от този вид в света. Дори в колекцията на Бренд основното бяха парите.
След това погледът й се фокусира върху една стъклена кутия в средата на помещението. Там бе тя, с цялото си злато и скъпоценности — митичната корона на Константин.
Макар да знаеше, че не може да бъде видяна, Сара не се сдържа и се дръпна назад в тръбата, когато се чу резкият звук от стъпки по каменните стъпала. Спря да диша, докато започна да й се струва, че вече ще се взриви. В полезрението й се появи Питър. Лицето му бе напрегнато и намръщено, а очите му обхождаха голямото помещение. Когато погледът му се плъзна по стената, на която бе шахтата, Сара притисна ръка към устата си, за да не се издаде. Той бавно тръгна към нея и сърцето й заби бясно.
Направо й се искаше да разцелува мишката, която притича през краката на Питър, пронизително цвърчейки от ужас. Лицето на Питър видимо се отпусна.
— Просто една от гадните мишки на Малкълм — извика той към хората, чакащи горе на стълбите. — Фалшива тревога. — Хвана мишката и предпазливо я вдигна за опашката. После огледа за последен път подземието, обърна се и тръгна нагоре по стълбите.
В следващия миг Сара изскочи от тръбата. Спусна се по въжето и почти безшумно се приземи на пода. Замръзна за момент, уплашена, че Питър може да я е чул, но откъм стълбите не се долавяше никакъв звук. Прекоси стаята, вдигна капака на стъклената кутия и припряно отнесе короната към тръбата, без да си позволява да обръща внимание на красотата й.
Спря се объркана. Как би трябвало да носи короната, докато се катери нагоре по въжето? Но един бърз поглед към часовника й показа, че има още само двайсет секунди. В пристъп на вдъхновение я нахлупи на главата си и запълзя по въжето. Изтегли го обратно в тръбата точно когато стрелката отброи, шестдесет секунди.
Сара задъхано се облегна на металната тръба. Бе го направила. Тя, Сара Медисън, уважаваната преподавателка по история на изкуството, която винаги бе живяла спокойно и уравновесено, току-що бе отмъкнала едно от най-големите съкровища, които светът някога бе познавал. Освободи вакуума от гладката повърхност на тръбата и в ъгълчетата на устните й затрептя усмивка.
Докато пълзеше обратно през лабиринта от тръби, усмивката й ставаше все по-широка и по-широка, докато накрая засия върху цялото й лице. Адреналинът още бушуваше във вените й. Никога през живота си не се бе чувствала по-жива.
Когато стигна до кабинета на Малкълм, Ноа я чакаше и я пое от шахтата.
— Прав беше! — възкликна тя. — Това е най-вълнуващото нещо, което някога съм правила! Не мога да повярвам, че го направихме. Не мога да повярвам, че аз го направих! Разбирам защо не можеш да се откажеш, Ноа. Прекрасно е!
Ноа не можеше да сдържи усмивката си, докато гледаше изпоцапаното й лице. Очите й светеха като сапфири, лицето й сияеше като есенни рози, тя цялата трепереше от възбуда като породист жребец на старта. Безценната корона на Константин бе кацнала на върха на главата й, килната опасно на една страна.
Бе най-красивата гледка, която някога бе виждал и въпреки че благодареше на щастливите си звезди, че се е върнала жива и здрава, се чудеше каква ли кутия на Пандора е отворил тази вечер.
Дръпна короната от главата й.
— По-добре да изнесем това оттук.
Тя кимна ентусиазирано, измъкна роклята си от бюрото и я пъхна под мишница.
— Да вървим.
Ноа се засмя, извади от джоба си носна кърпа и изтри бузите й.
— Не мислиш ли, че е добре да се преоблечеш? Би било малко трудно да се оправдаем, ако ни хванат, докато си още с костюма си на Мата Хари.