Струваше й определени усилия, но тя най-после успя отново да се качи на клона. Пое дълбоко въздух и запълзя към парапета от ковано желязо.
Когато най-после успя да се прехвърли върху бетонната тераса, Сара въздъхна от облекчение. Дотук добре. Стисна палци и опита балконската врата. Бе отключена!
Извади от джоба на анцуга си фенерчето и влезе в къщата на баронеса Левински.
— Е, Сара — прозвуча дълбок глас, — радвам се, че те срещам тук.
Сара замря. В жълтия лъч светлина влезе Питър Тейлър, носейки в ръка блестящата корона на Константин.
Нещо ужасно не беше наред. Сара бе очаквала, че Гизела е притежателят на короната, не Питър.
— Ти пък какво правиш тук? — попита тя. — Трябваше да си на приема.
Той й се усмихна и включи собственото си фенерче, залавяйки я в светлия му кръг.
— Същия прием, на който трябваше да си и ти, нали? — Очите му се плъзнаха по нея. — Харесва ми този костюм. Нов ли ти е?
— Ала Ноа… — затвори уста миг по-късно, отколкото би трябвало.
— Ала Ноа трябваше в този момент да ме арестува, нали?
— Нещо такова — съгласи се Сара мрачно. — Ще трябва да дадеш короната, Питър.
Той я погледна.
— На твоя любовник? — попита язвително. — Наистина, Сара, ти можеш да поставиш на изпитание търпението на всеки мъж. Колкото и да е разочароваща тази мисъл, аз съм готов да му позволя да те има, но пък той не може да има всичко.
— Не на Ноа — поправи го тя, без да си прави труда да оспорва обвиненията за отношенията й с него. — Ще трябва да я върнеш на правителството.
Той поклати глава.
— За нищо на света, малката. Това е нещо, което Бренд ми дължи.
— Но той е мъртъв — възрази тя. — Той вече няма да почувства липсата й.
— Значи си налетяла на него, а?
Тя кимна.
— Трябваше да разбера, че нещо не е наред, когато тази аларма запищя. Предполагам, че това беше работа на теб и на така наречения журналист.
Тя отново кимна. Не смееше да се довери на гласа си. Не искаше Питър да разбере колко е уплашена.
— Но той беше на стълбите, до мен, когато аз изключих алармата. Кажи ми как го направихте.
— Аз минах през вентилационната инсталация — призна Сара.
Очите на Питър се разшириха.
— Ти?! Но ти имаш клаустрофобия. Помня как едва не припадна, когато Малкълм ти показа винарската изба.
— Ноа ме излекува.
В отговор Питър грубо се изсмя:
— Дори няма да те питам как е успял… Съжалявам, че се появи тази вечер, Сара. Сама разбираш, че не мога да те оставя да отидеш да ме предадеш на властите.
Тя се отдръпна няколко сантиметра назад.
— Питър, няма да ме убиеш, нали? Само заради някакво злато и скъпоценности?
Той изглеждаше искрено потресен от въпроса й.
— Сара, аз може да съм крадец, но не съм убиец. Разбира се, че няма да те убия. Само ще те отведа няколко мили навътре в пустинята. Докато успееш да се върнеш в града, аз вече ще съм извън страната.
Облекчението, което изпита, бе почти непреодолимо.
— Защо го направи, Питър?
— Двайсет години работих за този стиснат мръсник, вършех всичката му мръсна работа, поемах всички рискове. Когато разбра, че ще умира, той промени завещанието си. Знаеш ли какво остави на мен?
Тя поклати глава.
— Нищо. Нула! — Устните му се изкривиха в жестока гримаса. — Сигурно щях да съм по-добре, ако преди двайсет години ме беше предал.
Тези думи събудиха спомените й.
— Ти каза, че аз не съм единствената, която Малкълм е изнудил.
Питър се намръщи.
— Преди двайсет години аз кротко си живеех живота в Европа. Една вечер имах нещастието Бренд да се върне по-рано от опера, точно когато прибирах „Поклонението на влъхвите“ на Ендрю Мантени от вилата му в Монте Карло.
Сара бе изненадана. Преди няколко години тази картина бе продадена на музея на Пол Гети за рекордната сума от десет милиона и четиристотин хиляди долара. Кротък живот, няма що.
— Той, разбира се, те е хванал — предположи тя.
— На местопрестъплението.
— Но защо не се е обадил да те арестуват?