Сара невиждащо протегна ръка да го потупа по строгото лице.
— Не можа да ме заблудиш с приликата си с онзи суров Джейк Хоук — прошепна тя.
Той изруга.
— Би ли млъкнала? Хабиш безценна енергия.
На фона от черно кадифе се завъртяха ярки светлини. Ръката и падна безсилно в скута.
— Ноа?
— Сега пък какво има?
Лицето й бе снежнобяло, гласът й бе надебелял и завален, кожата й леденостудена. Не можеше ли просто да си почива, докато дойде бързата помощ? Щяха да имат достатъчно време за разговори. По-късно.
— Ще умра ли?
Отговорът на Ноа прозвуча в ушите й като неразбираемо бучене, и Сара откри, че няма сили да вдигне клепачи, за да го погледне. Той я грабна на ръце и черната вихрушка я погълна.
Няколко часа по-късно Сара отвори очи. Не можеше да се ориентира в непознатата обстановка. Морето от белота първо я накара да си помисли, че е попаднала в снежна буря. „Но това е невъзможно“, напомни си тя. „Във Феникс никога не вали сняг.“ Примигна от усилието да проясни погледа си. Обърканите й очи обгърнаха белите стени, белия таван, белите плочки на пода. Дори коравият чаршаф, който я покриваше, беше бял. Къде се намираше?
В замаяните й мисли се втурна един дълбок глас.
— Ти се събуди.
Като чу този познат звук, Сара се опита да фокусира погледа си върху Ноа, седнал на няколко метра от нея.
— Така ми се струва.
Той се измъкна от прекалено малкия пластмасов стол и се изправи до леглото й.
— Вземи — подаде й чаша вода. — Сигурно си жадна.
Тя с благодарност прие помощта му да седне в леглото.
Ала докато пиеше жадно, откри, че дори това изисква върховни усилия.
— Благодаря — прошепна и се отпусна на възглавницата.
— Устата ми сякаш е пълна с памук — оплака се тя и облиза с език пресъхналите си устни.
— Това е от шока, докато те шиеха — обясни той.
— Имам чувството, че и главата ми е пълна с памук.
Той отметна косата й от дебелата превръзка, опасваща главата й.
— Просто си представи, че си пила нещо долнопробно.
Сара притисна пръсти към слепоочието си.
— Шевове ли имам?
— Няколко. Няма да се виждат под косата — побърза да я успокои той.
— Да не съм катастрофирала? — попита тя объркано.
— Не си ли спомняш?
Сара се намръщи.
— Опитвам се. Помня, че отивах на приема на Малкълм. — Очите й се разшириха. — Той умря ли или съм сънувала?
— Умря.
— И аз така си мислех. И помня, че откраднах короната. Прехапа устни и си спомни. — Но тя се оказа фалшификат. И ти ме остави, за да отидеш у Малкълм. Тогава се сетих, че истинската корона е у Гизела. — Погледна го. — Казах ли ти за това?
— Чух те как го обясняваше на Питър — отвърна той с усмивка. — Между другото, това беше блестящо детективско прозрение.
— Благодаря — откликна Сара разсеяно. Съзнанието й все още бе насочено към проблема. Въздъхна. — Помня как карах към Гизела. Но това е всичко.
Той се наведе и леко я целуна по изпръхналите устни.
— Поспи сега. Ще поговорим за всичко това по-късно.
Сара признателно затвори очи.
— По-късно — съгласи се шепнешком.
Ноа остана до леглото й през цялата нощ и едва не се скара с дежурната сестра, която му предлагаше да си отиде у дома и да остави персонала да се погрижи за Сара. Когато тя на следващата сутрин се събуди, първото, което видя, бяха светлокафявите очи на Ноа, които я гледаха напрегнато.
— Изглеждаш ужасно — прошепна тя, оглеждайки наболата му брада, измачканите дрехи, несресаната коса. Лицето му бе набраздено от дълбоки линии, които по-рано не бе забелязала.
— Много благодаря — провлачи той. — Радвам се, че отново ставаш нормална.
Тя се надигна в леглото, свивайки се малко от болката в главата.
— Не исках така да го кажа — извини се безсилно. — Просто изглеждаш уморен. Откога си тук?
— Откак те приеха, преди около осемнайсет часа.
— И през всичкото това време съм спала? — попита тя недоверчиво.
— Събуди се за няколко минути, но през останалото време беше в безсъзнание. Това обаче не е изненадващо. В спешното отделение ти биха конска доза успокоителни.
Тя за опит вдигна ръка към главата си.
— Бях ранена, нали?