— Как? Но…
— Да, замина си. Миналия понеделник.
— По собствено желание! — каза бързичко Спуртстоф, за да изтрие подозренията, които се въртяха в главата на всеки. Нямаше холера близо до гарата на Хумил. Треската дори и даде на хората една седмица живот, те пак ще се избият от страх.
— Не съдя никой — каза Хумил. — Последната седмица след като си заминахте, той дойде на верандата при мен и ми каза, че заминава, за да се срещне с жена си на Търговската улица в Ливърпул, тази вечер.
— Вкарах аптечката вътре и отидох да го видя, беше ни много трудно да го накараме да лежи. След час-два разтърка очи и каза, че вярвал, че имал пристъп, надявах се да не каже нещо прекалено грубо. Ювинс знае прекрасно, как да се държи добре в обществото. Вика му Чук на езика си.
— Ами!
— После влезе в собственото си бунгало и почна да си чисти пушката. Казал на слугата, че щял да ходи на лов сутринта. Естествено излъгал и се прострелял в главата. Аптекарят пратил бележка до шефа ми и после изгорили тялото някъде. Телеграфирах ти, Спуртстоф, в случай, че можеш да направиш нещо.
— Ти си особняк приятелю! Ако беше убил мъжа, пак нямаше да си траеш за тази работа.
— Боже мой! И на кой му пука! Трябва да върша и много от неговата работа, в добавка към моята. Аз съм единственият, който пострада. Ювинс е вече далеч, благодарение на тъпия инцидент, се махна от тоя свят. Аптекарят написа едно дълго писмо за убийството. Вярвам, че ще издрънка хиляда глупости, като му се отдаде шанса.
— Що не го писа самоубийство? — пита Лоундълс.
— Нямам доказателства! Човекът нямаше много привилегии в страната, но не се справяше зле на собствената си службица. Между другото, някой ден ще се наложи да намеря човек, който да установи собственото ми самоубийство. Живей и ще живееш! Умри и ще умреш!
— Взел си хапче! — каза Спуртстоф, наблюдавайки бледото лице на Хумил. — Както и да е, самоубийството е начин за кръшкане от работа. Ако работех само десет часа, щях да бъда толкова заинтересуван какво ще се случи после, че пак щях да седя и да чакам.
— Ами, аз загубих това любопитство! — каза Хумил.
— Черният ти дроб ли не е наред? — пита смеейки се Лоундълс.
— Не! Не мога да спя! И това е лошо!
— Без шега, така си е! — каза Мотрам. — Аз съм така от отдавна и стигнах до пристъпи. Кажи, какво пиеш за това?
— Нищо! Какъв ли е смисъла! Нямал съм и 10 минутки почивка от петък.
— Горкото хлапе! Спуртстоф, обърнете му внимание! А сега ако вече не съм го споменал, очите ти са зачервени и подути.
Спуртстоф сега се беше загледал в Хумил и се подхилваше лекичко:
— Ще го закърпя по-късно. Тук е горещо, какво мислите за една езда?
— Кога? — ядоса се Лоундълс. — Трябва да изчезваме в осем и после ще яздя достатъчно. Мразя конете и ги ползвам само по необходимост. О, небеса! Какво правите?
— Почваме вист, с малки залагания (залагането беше осем шилинга) и златен мохър на робер! — каза Спуртстоф.
— Покер! Месечната ми заплата ще отиде по дяволите, никакви граници, залагам петдесет рупии. Някой ще бъде наранен преди да станем оттук. — каза Лоундълс.
— Не мога да кажа, че ще ми достави каквото и да било удоволствие да ударя някого в тази компания. — каза Мотрам. — Не е достатъчно вълнуващо и е глупаво!
Прекоси стаята и отиде до малкото пиано, подарък от една женена домакиня, която някога е живяла в бунгалото, и го отвори.
— Работеше преди много време. — каза Хумил. — Слугите го натрошиха на парчета.
Пияното наистина беше безнадеждно развалено, но Мотрам успя да изтръгне няколко бунтовни тона, които излязоха от клавишите като призрак на някаква популярна песен. Мъжете в креслата се обърнаха с очевиден интерес към Мотрам, когато засвири нещо по-сластно.
— Това е хубаво! Без майтап! Последният път като я чух беше през 79 или някъде тогава…точно преди да дойда тук.
— Ах! — каза с гордост Спуртстоф. Бях си вкъщи 80 и тогава беше много популярна.
Мотръм я изсвири ужасно. Лоундълс искаше още. И той подхвана една песничка, но не от типа на предишната, която накара всички да станат.
— Сядайте! — каза Хумил. — Не знаех, че имаш собствени композиции. Свири, докато не съм пожелал още нещо. Ще оправя това пиано, преди да се срещнем пак. Изсвири нещо по-бързичко!
Наистина бяха малко клавишите, които работеха и границите на пианото дадоха своя ефект, но мъжете слушаха с удоволствие, а в паузите разговаряха за онова което са видели или чули, когато за последно са си били у дома. Дълбока мъгла се стелеше навън и обграждаше къщата в полунощен мрак, но Мотръм продължи и тогава странен звук достигна до ушите на слушателите от ударите на вятъра в полуразрушената таванска стаичка.