— Всичко е направено! — каза той, след като избърса потта от ръцете си. — Тези малки приготовления поне ще ти дадат време да офейкаш. Много си падаш по малки стайни инциденти!
И точно когато ставаше, чу дълбокият глас на Хумил на вратата:
— Глупак!
Това беше гласа на хората в светлите интервали на делира, преди да умрат. Спуртстоф хвана пистолета си. Хумил остана на вратата, смеейки се безстрашно:
— Това е ужасно добро за теб, сигурен съм! — много бавно, усещайки всяка дума каза той. — Не настоявам да си отидеш от моята собствена ръка. Ще ти кажа, Спуртстоф, че е това не върши работа. Какво да правя? Какво? — панически ужас се появи в очите му.
— Лягай и си дай шанс! Лягай!
— Не искам! Ще ми подейства пак наполовина и този път няма да мога да се събудя. Знаеш ли да дойда до тук беше единственото, което можах да направя? Пак съм си свеж като краставичка, но ти ми отслаби краката. Почти ме уби!
— А да! Разбирам! Лягай!
— Не, не е делир, това е някаква магия над мен! Знаеш ли, май умирам?
Нещо непознато се зароди у Спуртстоф, когато се загледа в лицето на мъжа на вратата, нещо от загубената невинност. Изведнъж се върна към ужасяващото си детство.
— Нима се кани да умре тук! — помисли си той. После извика, — Всичко е наред, момчето ми! Върни се в леглото и ми разкажи всичко. Не можеш да заспиш, но дай почивка на съзнанието си!
— Мястото, мястото долу! — каза Хумил, с простичка прямота. Дрогата му действаше на приливи и отливи и той се блъскаше от силата на възрастен мъж, в слабостта на детето, както и нервите му се бореха с хапчето.
— Добри Боже! Страхувал съм се от това месеци наред! То правеше от всяка нощ — огнен ад и сега съвестта ми не позволява да направя нещо лошо!
— Успокой се и ще ти дам още една доза. Това ще ти спре кошмарите, идиот такъв!
— Да! Но може да ми дадеш доза, от която да не мога да се събудя! Можеш да ме приспиш прекалено дълбоко. После ще ми е толкова тежко да стана.
— Знам това, да, знам това! Изпитал съм го върху себе си! Симптомите са същите като описаните от теб.
— Ох, не ми се подигравай, по дяволите! Преди това тъпо безсъние, можех да спя на лакти и трябваше да слагам шпори в леглото, за да не се чувствам мъртъв. Виж!
— Без майтап! Човек подкован като кон! Язден от кошмари за наказание! А ние го мислим за достатъчно разумен! Небесата ще ни разберат! Обичаш да приказваш, нали?
— Да, понякога, но не и когато ме е страх! Тогава искам да избягам! Ами ти?
— Винаги! Преди да ти дам втората доза, кажи ми от какво се страхуваш толкова?
Хумил около десет минути шептеше нещо, после Спуртстоф му отвори очите, за да види зениците и махна два пъти с ръка пред очите му.
В крайна сметка се оказа, че сребърната цигарена кутийка си е свършила работата и последното, което Хумил каза, беше: „Остави ме да спя! Дори и да умра, умирам!“
— Да! Ние всичките умираме рано или късно, благодаря на Небесата, че ни освобождават от мизерията, — каза Спуртстоф, намествайки възглавницата под главата му. — Това ми напомня, че трябва да пийна нещо и да изчезна оттук преди да ми дойде времето. Спрях да се потя и май трябва да си сложа седемнайсетинчовия колан. Направи си горещ чай, най-доброто лекарство срещу мозъчен инсулт, ако пиеш по 2–3 чаши на ден. После се загледа в спящия.
Слепец, който плаче и не може да му затвори очите. Слепец, който го преследва по коридорите. Хъм, Хумил трябва да се махне оттук, колкото се може по-скоро, така или иначе той е прекалено жесток към себе си. Не беса, защо!
Наобяд Хумил се събуди, с ужасен вкус в устата, но без облаци в учите и с щастливо лице.
— Май бях много зле снощи, нали?
— Ми, виждал съм и по-здрави! Трябва да видиш слънцето! Виж, ако ти го предпиша като солиден медик, ще се махнеш ли оттук?
— Не!
— И що не? Ти го искаш!
— Да, но не мога да се махна преди да се захлади малко.
— Защо да чакаш?
— Бъркит е единственият човек, когото могат да пратят, а той е роден глупак!
— Ох, хич да не ти пука за линията! Не си ли по-важен от всичко тук! Животът пред жиците, ако е необходимо!
Хумил се почувства неудобно.
— Не мога да напусна преди дъждовете!
— Не можел! Остави управлението на Бъркит.
— Не мога! И ако искаш да знаеш защо, ще ти кажа. Бъркит се ожени и жена му току-що роди, тя е в Симла, на хладно и Бъркит си има страхотен нов билет, който ще го закара в Симла от събота до понеделник. Малката му женичка хич не е добре. Но ако го пратят тук и тя ще го последва. А ако си остави и детето, това ще я убие. Ако дойде тук, виж! Бъркит е от ония егоистични зверове, които все говорят какво им е мястото на жените в дома, това ще я убие! Живо убийство е да я накарам да дойде тук сега. Бъркит е плъх! Ако дойде тук, отива по дяволите и знам, че тя няма да има никакви пари, тя също отива по дяволите! Аз съм спасен от това, не съм женен. Ще почакам до Дъждовния сезон и после да дойде Бъркит. Ще му оставя всичко с добро!