— Нищо…на земята! Каза доктора. Мотръм повдигна рамене и погледна неразбиращо.
— Не виждам нищо, освен няколко сиви петна по зениците. Знаеш, че там не може да има нищо!
— Дори и така да е. Ами, нека помисля. Ще ми трябва половин ден, за да открия ковчег, трябва да е умрял в полунощ. Лоундълс, старче, изтичай и кажи на работниците да изкопаят един гроб до Ювинс. Мотрам, тичай при Чума и виж как вървят нещата. Прати ми няколко момчета тук, заповядвам.
Когато слугите дойдоха на себе си, взеха да разказват странни истории за това как доктор сахиб напразно се опитвал да върне господаря им към живота с магии, знаели, че слагал малка зелена кутийка в очите на умрелите, пазели се да не мърморят това пред очите на доктор сахиб, който носел малката зелена кутийка.
Кънтящият звук на ковчега не е приятен за слушане, но много по-разстройващ бе звука от тихото свистене на чершафите, шума от звука на преобличането на умрелия, увиването на мъртвия на пода, когато няма вече как да се възмути от грозната гледка.
В последният момент в душата на Лоундълс се породиха съмнения.
— Прочети някаква молитва от началото до края! — каза на Спуртстоф.
— Настоявам! Ти си по-високо от мен, като цивилен. Ако искаш ти я кажи!
— Нямам предвид сега! Само казвам, че трябва а намерим поп отнякъде. Бих яздил навсякъде, за да дам по-добър шанс на Хумил в рая. Това е всичко!
— Ха! — намръщи се доктора на големите му думи.
След закуска изпушиха по една лула в тишина, за да уважат паметта на умрелия. После Спуртстоф каза умопомрачетелното:
— Това не отговаря на медицината…
— Какво?
— Нещата в очите на мъртвия.
— За Бога, остави този ужас на мира. — обади се Лоундълс. — Виждал съм как умира човек, нахапан от тигър! Знам от какво е убило Хумил!
— По дяволите, кажи! Ще се опитам да го видя! И докторът се върна от банята с фотоапарат Кодак. След няколко минути се чу звук на нещо, чупещо се на парчета. И той излезе, наистина много блед!
— Имаш ли снимка? — пита Мотръм. — На какво прилича това нещо?
— Беше невъзможно, разбира се. Не е нужно да гледаш, Мотръм. Унищожих филма. Нямаше нищо там. Невъзможно!
— Този, — каза Лоундълс, гледайки треперещата му ръка, държаща лулата. — Това е проклета лъжа!
Мотръм се хилеше неистово:
— Спуртстоф е прав! Ние сме в такова състояние, че можем да повярваме на всичко! По дяволите, нека поне се опитаме да бъдем малко по-рационални.
Настана дълга тишина. Горещият вятър шущеше навън и сухите дървета въздишаха. Дневният влак мигаше безочливо, тъпчеше стоманата и изпускаше дим, който се издигаше на облаци.
— По-добре да се махаме оттук. — каза доктора. — Хайде на работа! Ще напиша съобщението за смърт. Не можем да направим нищо добро тук, а работата ни чака! Хайде!
Никой не се мръдна от мястото си. На никой не му се пътуваше с влак по обед, юни. Спуртстоф си взе шапката и бастуна и тръгвайки към вратата каза:
Нито Мотръм, нито Лоундълс имаха отговор на въпроса.