На връщане бе посетил семейството на господин Кармичаел. Съпругата и най-голямата дъщеря бяха неутешими и винаги щом споменаваха затворника, проплакваха. Но децата бяха щастливи без бащината строгост и се опитваха да дадат вода от една чаша на двойката зайци, които им бе изпратила вдовицата Монтиел. Внезапно отец Анхел бе прекъснал разговора и описвайки с ръка дъга във въздуха, бе рекъл:
— Аха, вече знам, мирише на вълчи корен.
Но не беше вълчи корен.
Никой не говореше за пасквилите. В бурята на последните събития те едва ли бяха нещо повече от живописен анекдот от миналото. Отец Анхел се увери в това по време на вечерната си разходка и след молитвата, в разговора си в кабинета с група дами-католички.
Като остана сам, почувства глад. Изпържи си няколко резена зелен банан, приготви си кафе с мляко и прибави парче сирене. Задоволството на стомаха го накара да забрави миризмата. Докато се събличаше, за да си легне, и по-късно под мрежата, докато ловеше комарите, оцелели след пръскането с препарата, той се оригна няколко пъти. Имаше киселини, но духът му беше спокоен.
Спа като праведник. В тишината на нощта чу развълнуван шепот, настройването на струните, опънати от сутрешния хлад, и накрая една едновремешна песен. В пет без десет усети, че е жив. Изправи се с тържествено усилие, като си търкаше очите с пръсти, и помисли: «Петък, 2 октомври.» После си спомни на глас: «Свети Иларион.»
Облече се, без да се мие и без да се помоли. След като закопча множеството копчета по расото си, нахлузи всекидневните си напукани обуща, чиито подметки бяха започнали да се отпарят. Като отвори врата към нардите, си спомни думите на някаква песен.
— Ще остана в съня ти до смъртта — въздъхна.
Мина бутна вратата на църквата, докато той биеше камбаната. Тя се отправи към ризницата и намери сиренето непокътнато, а капаните празни. Отец Анхел широко отвори вратата към площада.
— Лош късмет — каза Мина, разтърсвайки празната картонена кутия. — Днес не се хвана нито една.
Но отец Анхел не й обърна внимание. Разпукваше се бляскаво утро, с прозрачно чист въздух — като предвестие, че и тази година, въпреки всичко, декември ще дойде навреме. Никога мълчанието на Пастор не му се бе струвало по-безвъзвратно.
— Снощи имаше серенада — каза той.
— С куршуми — потвърди Мина. — Доскоро се чуваха изстрели.
Свещеникът за пръв път я погледна. И тя, извънредно бледа като сляпата си баба, носеше синята лента на едно светско братство. Но за разлика от Тринидад, която имаше мъжки дух, в нея бе започнала да зрее жената.
— Къде?
— Навсякъде — отвърна Мина. — Изглежда, че бяха полудели да търсят нелегални позиви. Казват, че случайно вдигнали дюшемето на бръснарницата и намерили оръжие. Затворът е пълен, но казват, че мъжете бягат в планината, за да се присъединят към партизаните.
Отец Анхел въздъхна.
— Не съм усетил нищо — рече.
Отправи се към дъното на църквата. Тя мълчаливо го последва до главния олтар.
— И това не е нищо — каза Мина — снощи въпреки комендантския час и въпреки куршумите…
Отец Анхел се спря. Обърна към нея присвитите си, невинно сини очи. Мина също се спря, с празната кутия под мишница, и нервно захихика още преди да довърши изречението.