Промененият план допринесе, че вече не беше необходимо хаддедихните да останат вън. Отидох да ги доведа и ги осведомих накратко за случилото се. Те бяха чули яростните изблици на Гхани и решили, че се е случило нещо важно, но запазили спокойствие, очаквайки моя сигнал, револверния изстрел. Наредих им да застанат от двете страни на излаза на галерията, но да пазят пълна тишина. Сега вече не беше необходимо да се крият, понеже не Гхани, а аз щях да водя очакваните. Освен това трябваше да издърпат Гхани в единия ъгъл и да му свалят бурнуса и хаика, които исках да облека аз. Сега на него вероятно му просветна какво възнамерявах, защото заудря с ръце и крака около себе си, но това нищо не му помогна. За да не стане по-късно шумен и с крясъци да предупреди приближаващите бени себид, получи един парцал в устата и един хаддедихн за стража, който не биваше да го изпуска от очи. Навлякох бурнуса на Гхани и спуснах капуцината на хаика толкова ниско, че горната част от лицето ми, а именно челото и очите, не можеше да се види. Поисках да ми дадат една неупотребявана факла, запалих я и се спуснах в дупката. След няколко мига чух плочата да пада с глух удар в първоначалното си положение… бях сам.
Осма глава
В примката
Начинанието, с което се заемах, не беше в действителност толкова безопасно, както исках емира да повярва. Можеха да възникнат не едно и две неблагоприятни обстоятелства, които да подхвърлят живота ми на опасност или най-малкото да провалят успеха. Дори и да ми се удадеше да примамя всички бени себид в примката, необходимо беше само вървящият след мен, вероятно самият шейх, да заподозре нещо и всичко да отиде по дяволите. Вярно, в пустинята бях достатъчно дълго с Гхани и смятах, че доста вярно мога да наподобя походката и стойката му, но шейхът при всички случаи познаваше своя тъст много по-добре от мен и можеше само по някой незначителен признак да различи, че не Абадилах, а някой друг върви пред него. Знаех, наистина, какво да правя в този случай, който все пак се намираше в границите на възможното, но много вероятно щях да изпадна в незавидно положение.
Прехвърляйки тези съображения, стигнах до отклонението на галерията, водеща към дървената врата, и завих в нея. Още петстотин крачки и стоях пред вратата, от другата страна на която предполагах враговете. Спрях за няколко мига и се ослушах. Нищо не помръдваше. Или не? Не достигна ли до мен тихо, снишено шепнене? Е, следващият миг щеше да покаже как стояха нещата. Изтиках резето и изблъсках вратата. Да, те стояха и седяха плътно един до друг между развалините от зидове, ярко огрени от лунната светлина. Най-близо до мен стоеше един мъж, в когото веднага познах онзи, който бе водил основно разговора при пещерата Атафрах, сиреч шейхът.
Бях немалко напрегнат как ще се държат към мен. Когато вратата се отвори, шепотът замлъкна. Седящите по земята се надигнаха, а стоящите по-назад се заблъскаха напред, така че възникна всеобщо движение към мястото, където се намирах. Аз благоразумно не бях излязъл от сянката на прохода и държах факлата с лявата ръка така, че светлината да не пада върху лицето ми. За щастие, вратата се намираше извън обсега на лунната светлина, така че от фигурата ми можеха да се видят само очертанията. За мен сега беше важно да не допусна да приближат бени себид, очевидно станали малко нетърпеливи от дългото чакане. Ето защо направих едно повелително движение с ръка, което, както забелязах с удовлетворение, имаше за последица незабавно спиране на придвижването. После вдигнах предупредително десница и сложих длан на устата — жест, който при всички езици означава на езика на знаците предупреждение за предпазливост и мълчание. След това се обърнах назад към прохода. Шейхът понечи да ме заговори, наистина, но аз го отрязах с нетърпеливо движение, което му подсказа, че сега не е време за безполезни приказки, и се отдалечих към вътрешността на галерията. След приблизително трийсет крачки спрях и зачаках. Как щяха да постъпят? Щяха ли да дойдат, или пък нещо щяха да се усъмнят?
Безпокойството ми се оказа неоснователно. Те дойдоха. Първо шейхът. После другите започнаха да нахълтват плътно един след друг. При това ясно си пролича, че си нямах работа с индианци, а с лесно възбудими бедуини. Те се блъскаха и натискаха, всеки искаше да е пръв. Че това ставаше не без шум, се разбира от само себе си. За мен това тълпене беше добре дошло, защото колкото повече бързаха, толкова по-скоро щяха да влязат в капана и толкова по-бързо Халеф щеше да го хлопне зад тях със своето отделение.