Аз естествено не допуснах шейха да приближи до мен. Когато му оставаха още пет крачки, се обърнах и тръгнах напред, при което гледах тази дистанция да не намалява. Същевременно държах факлата така, че светлината й да пада повече зад мен — наглед за да могат следващите ме мъже да виждат по-добре, но в действителност, за да не се очертава толкова ясно фигурата ми на светлината. Така вървяхме непрекъснато напред, двеста, триста крачки. Не след дълго щях да мога да приема, че и последните бени себид са навлезли в прохода. Тогава бях повикан от шейха:
— Абадилах!
Престорих се, че не съм го чул, и продължих спокойно да вървя. Бяхме изминали вече четиристотин крачки и не беше далеч мястото, където равната галерия преминаваше във водещите нагоре стъпала.
— Абадилах, чуй ме!
Но мнимият Абадилах не пожела да го чуе, а само махна ядосано с ръка и продължи забързано. Ето че най-сетне извивката на пътя се появи в светлината на моята факла. Слава богу! Камък с тегло един центнер падна от сърцето ми — най-трудната част от рискованото начинание беше успяла. По мои пресмятания сега всички бени себид трябваше да са в капана, сбутани като пчели в кошер, макар да бяха минали едва пет минути, откакто шейхът влезе пръв в прохода. Ако Халеф беше внимавал добре, сега вероятно вече се намираше зад гърба им. А и дори неколцина да бяха останали отвън, можех да нарека операцията успешна. Защото даже и да се случеше нещо сега тук, отпред, щеше да мине доста време, докато вестта за това се предаде по цялата колона до последния човек, а дотогава сигурно отвън вече нямаше да има никой.
Ето защо завих с чувство на голямо облекчение край ъгъла и поех по водещите нагоре стъпала. Но преди туй хвърлих един бегъл поглед назад. Първите шест бени себид, следващи шейха плътно по петите, можеха да се различат, останалите се губеха в мрака. Само далеч назад видях да мержелее една светлинка. Беше първата от факлите, които според споразумението между Гхани и шейха трябваше да горят на дистанция от по сто мъже. Последицата от това разпореждане не беше от полза за себид. Защото, след като аз изчезнех с факлата зад ъгъла, следващите сто щяха да се озоват в мрак. Това трябва да си помисли и шейхът, понеже едва бях изкачил първите стъпала, викна с крайно нетърпение:
— Абадилах, ама чакай, де! Трябва нещо да те питам. Ако не ме чуеш, няма да направим и крачка по-нататък, заклевам се в Мохамед и всички свети халифи.
Е, с тази заплаха, тъй като не бях Абадилах, не можеше да ме уплаши. Ако предпочетеше да остане, за мен нямаше наложителна причина да му попреча. Впрочем той се беше впуснал вече толкова далеч в авантюрата, че ако не обърнех внимание на думите му и продължех пътя си, нямаше какво друго да стори, освен да ме последва.
Ето защо продължих да се изкачвам стъпало подир стъпало, сякаш бях оглушал. Явно настървен да говори с мен, шейхът дотича с полугласно проклятие и улови високо вдигнатата ми ръка, с която държах факлата. За мен това беше добре дошло. За едно по-нататъшно играене ролята на Гхани сега вече не можеше да се мисли, защото обяснението, което шейхът искаше насила да получи, щеше неминуемо да доведе до моето разобличение. Така че стоях пред решаващия миг. Взел бързо решение, изтървах факлата, стреснат сякаш от действието на шейха.
— Аллах, Аллах — направих се на слисан и се наведох да я вдигна.
В действителност не мислех за това, а поставих крак върху нея и я стъпках. В следващия миг бяхме обгърнати от непроницаема тъмнина.
— Я мусибе! (О, нещастие!) Ама какво направи? Я внимавай и…
По-нататък шейхът не стигна. Беше пуснал ръката ми и заедно с мен се бе навел към факлата. По този начин тялото му зае удобно положение за ръцете ми. Като го пипнах с лявата за гърлото, за да не може да изкрещи, стоварих свитата в юмрук десница върху слепоочието му. Със замиращо хъхрене той подгъна колене и щеше да се отърколи по стъпалата, ако не бях го задържал. Да го вдигна и метна на рамото, беше работа за миг. После побързах с безшумни крачки нагоре по стъпалата, опипвайки с ръце стените.
Цялото събитие се бе разиграло за броени секунди и толкова нечуто, че бени себид нищо не бяха усетили, и сега сигурно бяха на мнение, че сме заети с паленето на факлата. На първо време всичко зад мен беше тихо и аз използвах положението, за да продължа бързо да се изкачвам. Не беше дребна работа да катеря с тежкия мъж на гърба тесните стълби в тая тъмнилка и от напрежение целият се изпотих, но в замяна на това бях стигнал доста високо, когато чух отдолу да викат имената Ахмед Гхалиб и Абадилах. Без да ме е грижа за това, продължих да се изкачвам все по-високо. Сега измина по-дълга пауза, по моя преценка около пет минути, когато, поглеждайки отново назад, видях долу да проблясва светлина. Бени себид или бяха намерили падналата факла, или бяха запалили нова. Сега сигурно търсеха мен и шейха и аз с истинско удоволствие си представях какви слисани физиономии щяха да направят, след като не ни намереха. От тях вече нямаше какво да се опасявам. Поради разстоянието светлината ми изглеждаше дребна като светулка, а докато вдянеха какво се е случило и помислеха за преследване, щеше да е минало толкова много време, че аз отдавна щях да съм в безопасност. Ето защо намалих бързината, без да се интересувам повече какво става зад мен. Някъде от далечината до ушите ми все още достигаха безредни викове и гълчава, а после вече бях стигнал целта си.