Оставих шейха да се плъзне на стъпалата и запънах гръб срещу затварящия камък. Но този път не се наложи и половината сила да употребя, понеже стоящите в засада хаддедихни бяха доловили движението и веднага ми помогнаха — безмълвно и на тъмно, съгласно уговорката, тъй като не можеха да знаят дали идвам сам, или водя и враговете. Относно последното обстоятелство ги осветлих веднага, като извиках от дупката:
— Всичко е наред. Запалете факла, но само една! Бързо!
После хванах за яката изпадналия в безсъзнание шейх и го изтеглих след мен по малкото оставащи стъпала. Великият шериф и хаддедихните ме посрещнаха с тиха радост. Емирът незабавно пристъпи към мен и улови двете ми ръце.
— Ел хамдулиллах (Слава на Аллах), че си отново тук, ефенди! Страхувах се за теб. Осъществи ли намерението си?
— По-добре, отколкото си мислех.
— Кой е мъжът, когото донесе?
— Шейх Ахмед Гхалиб.
— Машаллах, наистина ли? Как я свърши тая работа? И как стоят нещата с бени себид?
— Стоят безпомощно в капана, при положение че и другите две отделения, в което впрочем не се и съмнявам, са изпълнили дълга Си. Но трябва да ме извиниш, че за момента нищо повече не мога да ти кажа. Имаме да мислим за други неща, защото няма да мине много и враговете ще са тук.
След това се обърнах към хаддедихните, които веднага след измъкването ми от дупката бяха затръшнали капака.
— Вържете шейха и му тикнете един парцал в устата, за да не стане шумен при свестяването си.
Заповедта беше бързо изпълнена. После им дадох указания как да се държат. Като казах, че себидите скоро ще бъдат тук, отчитах, че ще са напълно слисани от начина, по който техният шейх и аз бяхме изчезнали. За тях това щеше да е една трудно решима загадка и аз се съмнявах дали ще стигнат до мисълта, че той е бил отвлечен от мен и че водачът, когото така слепешката бяха последвали, изобщо не е бил този, за когото го бяха сметнали. Съгласно това нямаше да им остава нищо друго, освен да търсят изчезналия шейх, а това естествено беше възможно само в посоката, в която се бяхме отдалечили. Другият случай, че ще зарежат шейха си и ще опитат да напуснат прохода по същия път, по който бяха дошли, считах за изключен.
Всъщност въпросът, дали враговете ще дойдат до това място, можеше да ми е безразличен. Шейхът се намираше в наша власт и ние притежавахме достатъчно средства да ги принудим да се предадат. Но тази цел можеше да бъде много по-бързо постигната, ако дойдеха насам и успеех да заловя още един пленник, с когото да си послужим като пратеник между шейха и неговите себиди. После се искаше само да убедим Ахмед Гхалиб, че се намират напълно в наша власт и съпротивата е безполезна. В преговорите и при капитулацията очакваният пленник можеше да ни окаже добра услуга.
След като бях дал необходимите разпореждания, угасихме факлата и налягахме по корем на земята около затварящия камък, за да не бъдем веднага забелязани, когато себид дойдеха. Вързаният и със запушена уста шейх беше отнесен настрани.
Скоро щеше да си покаже, че сметката ми е била вярна. Бяхме лежали нащрек десетина минути, когато чух под мен лек шум. Враговете бяха тук. После известно време беше тихо. Очевидно проучваха «затварялката» и се съветваха по какъв начин се отваря. Скоро трябва да бяха наясно, защото отново забелязах тясната дълга ивица светлина, която преди един час ми беше издала идването на Гхани. Тя ставаше по-широка и по-широка, а после се появи една глава, която предпазливо надникна над ръба. Ние не можехме да бъдем видени, тъй като се намирахме в мрака, докато на нас не ни се изплъзваха движенията на другия, който ясно се очертаваше на светлината. Главата бе последвана от раменете, а после… аз се изстрелях с един скок и бързо го склещих за гърлото.