За щастие безпокойството ми се оказа безпочвено. Оставаха още пет минути от уговорените трийсет, когато се почука отдолу на затварящия камък. Взех револвера в ръка и дадох указание да го отворят само толкова, та в случай че очакваният се връщаше с още неколцина, да може да се измъкне само един човек. Но от отверстието излезе само един — този, когото бях пратил. Иначе никой друг не се забелязваше. Той поиска веднага да бъде отведен при шейха и аз изпълних желанието му. Достатъчно ми беше само един поглед да хвърля на съкрушената му физиономия, за да знам къде съм — затворените щяха да се предадат. Шейхът се изправи до седнало положение и попита нетърпеливо:
— Ее?
— Шейх, изходите са барикадирани. Трябва да се предадем.
— Това тепърва ще видим! Аз ще реша, не ти. Кои изходи имаш предвид?
— Вратата, през която влязохме, и една тясна шахта, която води нагоре.
— Накъде?
— Не знам. В стената са забити железни скоби, с чиято помощ преди моето отиване нашите хора бяха опитали да се изкачат. На известна височина се натъкнали точно както тук на тежка каменна плоча, която устояла на всичките им опити да я повдигнат. Били само осмени.
— Аллах, Аллах! От кого?
— От хората, които седели върху и край камъка, както се разбрало от гласовете. Опитът да се пробие оттам скоро трябвало да бъде изоставен дори само затова, че теснината на стълбите позволявала място само за един човек.
— А вратата?
— Тя трябва да е залостена отвън с тежки греди, защото въпреки всички хвърлени усилия не се отворила и един пръст. Тя също е пазена отвън. Когато опитахме да я разбием с приклади, до нас се донесе подигравателен кикот. Някой даже ни извика, че било жалко за хубавите приклади, по-добре щяло да бъде да сме употребели главите си, които и бездруго щели скоро да увиснат на въжето.
Отгатнах кой го беше казал. Това можеше да е бил само Халеф.
— Аллах да прокълне подигравчията! — изскърца ядно зъби шейхът. — Трябваше да подпалите вратата с факлите си!
— Аллах акбар! (Аллах е велик!) Да запалим вратата! Не знаеш ли, че е направена изцяло от дъбови греди, които не могат така лесно да пламнат? А дори и да беше възможно, нямаше да сме в състояние, защото малкото факли, с които разполагахме, отдавна бяха изгорели.
— Аллах керим! (Аллах е милостив!) Не е добър хаберът, който ми носиш. Само да не бях вързан и да бях при вас! Вече да съм ви пробил път.
Себидът се изправи гордо и отвърна:
— Не ни оскърбявай, о, шейх! Ние направихме всичко, което беше възможно. Помисли все пак, че само двама или най-много трима можеха да работят за нашето спасение, и на това отгоре на тъмно! И ти нямаше да постигнеш повече от нас.
Шейхът осъзна, че трябваше да даде право на другия. Ето защо отвърна по-меко:
— Прав си. Не исках да те оскърбя и признавам, че не е могло да се направи повече от това, което сте опитали.
После дълго гледа в земята, потънал в мрачно мълчание, и накрая се обърна към мен.
— Ще сдържиш ли думата си, че ще се застъпиш пред великия шериф и пашата за нас?
— Ще я сдържа.
— Така да бъде тогава! Аллах ни изостави и ни даде във вашите ръце. Предаваме се.
— Не намесвай Аллах в играта! Той отдавна ви е изоставил, още когато сте скроили престъпния план за отстраняването на великия шериф. Сега ще ви сполети заслуженото наказание.
Ахмед Гхалиб не ми отговори повече, а се обърна настрани и затвори очи. Дадох знак на себида да ме следва и побързах да се върна при другите. После бяха направени необходимите приготовления за посрещане на затворените. Заповядах на себида да се върне при другите и да им каже всеки да положи оръжията си там, където се намира. Ако у някого се намери макар и само едно оръжие, той ще бъде безпощадно разстрелян. Себидът потвърди мълчаливо, че ме е разбрал, и повторно бе пуснат в галерията. Този път тя не беше затворена, тъй като пленниците скоро трябваше да се очакват. Двама хаддедихни застанаха със заредени пушки от двете страни на излаза на стълбището и получиха нареждане да застрелят всеки, който понечи да се отбранява. Останалите трябваше да си разделят работата по претърсването и връзването на пленниците.
Не бяхме чакали дълго и ето че започнаха да пристигат, един след друг. С времето им беше станало зловещо в тъмната галерия и трябва да се бяха убедили в безнадеждността на своето положение, защото се предаваха мълчаливо и без съпротива на съдбата си. Първи беше себидът, когото бях използвал като пратеник. Беше претърсен от двама хаддедихни за евентуално скрити оръжия и после бутнат настрани, където чакаха други двама. Те му вързаха ръцете на гърба, след което бе отведен в заден план. Там трябваше да легне, за да му бъдат вързани и краката.