Дженифър Донъли
Превод от английски Ирина Денева – Слав
Всички права запазени. Нито книгата като цяло, нито части от нея могат да бъдат възпроизвеждани под каквато и да било форма.
Оригинално заглавие The Waterfire Saga: Deep Blue
Copyright © 2014 Disney Enterprises, Inc.
All rights reserved.
Дизайн на корицата SJI Associates, Inc.
Снимка на корицата Rachel Elkind & Roberto Falck
Илюстрация на корицата Shane Robenscheid
Превод Ирина Денева – Слав
Редактор Петя Дочева
Коректор Ина Тодорова
Издава „Егмонт България“ ЕАД
1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9
www.egmontbulgaria.com
Електронно издание, 2015
ISBN 978-954-27-1455-2
На Дейзи,
с цялата ми обич
... защото неведнъж, невидим, край брега се плъзвах,
смълчан, от лунните лъчи побягвах, със сенките
се сливах;
и още помня отзвуци и звуци, очертания неясни,
гледки – такива, каквито вечно са били:
и белите ръце – към бесните вълни протегнали
се неуморно, –
и себе си – момчето босоного, – с разветия
от вятъра перчем –
тогава дълго, дълго слушах.
„От люлката, люляла се неспирно“*
Уолт Уитман
* Из „Стръкчета трева“ в превод на Георги Славов и Цветан Стоянов. – Б. пр.
Пролог
Дълбоко в черните планини, в потайните доби на румънската нощ, дълбоко под студените, мрачни води на древната Олта, речните вещици пееха:
Дъще на Мероу, спри да сънуваш.
В детски игри не ще веч да палуваш.
Сънят ти умря, кошмарът дойде,
очи отвори, за да видиш добре.
От мястото си в сенките най-старата вещица, Баба Вража, наблюдаваше синия подводен огън с неспокоен, напрегнат поглед в блестящите си очи.
– Vino, răule. Arată-te – мълвеше на древния си език. Ела, зло. Покажи се.
Около подводния огън осемте речни вещици продължаваха да напяват. Здраво хванати за ръце, те плуваха в кръг обратно на часовниковата стрелка, мощните им опашки пореха водите.
Дъще на Мероу, ти си избрана.
Краят е близо, в света ще зейне рана.
Сипе се пясъкът, магията се разпростира,
стъпка по стъпка песента ни сила придобива.
– Vin, diavolul, vin – изръмжа Вража и се приближи до кръга. – Tu esti aproape… te simt… Ела, дяволе, ела… Наблизо си… усещам те…
Внезапно пламъците на подводния огън лумнаха нависоко, протегнаха се като змийски езици. Вещиците наведоха глави и стиснаха ръце още по-силно. Изведнъж една от тях, най-младата, извика. Приведе се напред, сякаш я разкъсваше силна болка.
Вража познаваше тази болка. Късаше вътрешностите като заострена сребърна кука. Тя доплува до младата вещица.
– Бори се с нея, dragă1 – рече ù. – Бъди твърда!
– Не… не мога. Много е силна! Богове, помогнете ми! – викаше вещицата. Кожата ù, с преливащите сиви нюанси на речното дъно, пребледня. Опашката ù се мяташе бясно.
– Бори се! Кръгът не бива да се разкъсва! Йелите не бива да губят кураж! – извика Вража.
Младата вещица нададе сърцераздирателен вик, надигна глава и вплете гласа си в песента. Когато запя, насред пламъците на подводния огън започнаха да се появяват форми. Завихриха се и се превърнаха в образ – бронзова порта дълбоко под водата, обвита в лед. Чу се звук, звукът от хиляди шепнещи гласове.
Шокорет… Амъжитор… Апатеон…
Зад портата нещо се раздвижи, сякаш се будеше от дълбок сън. Обърна безокото си лице на север и се разсмя.
Шокорет… Амъжитор… Апатеон…
Вража доплува още по-близо до огъня. Изправи се пред образа и затвори очи. Затвори очи пред злото и пред страха. Пред прииждащия кървавочервен прилив. Зарови се дълбоко в собствената си същност и отдаде всичко, което имаше, всичко, което представляваше, на магията. Гласът ù укрепна и се извиси над останалите, удави шепота, пропукването на леда и ниския, бълбукащ смях.
Дъще на Мероу, намери петте.
Смели са те, надеждата за нашето море.
Една със сърце, което носи светлината.
Една, която вижда бъдещето на нещата.
Една, която още няма вяра
затуй не може инак, освен да заблуждава.
Една с дух силен, непреклонен,
една, що пее песните на света подводен.