Бианка продължи:
– Това, което всички знаят, mia amica8, е, че ти го искаш за себе си. По-добре се откажи от тази идея!
– И защо да го правя? – запита Лучия. – Дъщерята на една дукеса е също привлекателна награда, не мислиш ли? Особено тази дъщеря на дукеса. Поне той със сигурност мисли така.
– Какво искаш да кажеш?
– Ами неколцина от нас се измъкнахме снощи от двореца. Отидохме в Лагуната.
Серафина не вярваше на ушите си. Лагуната – водите край човешкия град Венеция, не бяха далеч от Миромара, но бяха забранени за морските хора. Мястото беше много опасно, объркано като лабиринт, мрачно и пълно с опасни създания. Беше пълно и с човеци, най-опасните от всички.
– Не мога да повярвам! – възкликна Бианка.
– О, да. Беше абсолютно приливно. Плувахме с пасажите цяла нощ. Момчетата Матали, аз и още няколко русалки. Беше диво! – каза Лучия.
– Стана ли нещо? Между вас с принца?
Лучия се усмихна палаво.
– Ами определено знае как се плува с пасаж. Има гъвкава опашка и освен това...
Бианка се изкикоти.
– Да? И освен това какво?
Отговорът на Лучия потъна в бъбренето на няколко прислужници, които нахлуха в стаята, понесли рокли.
Бузите на Серафина горяха. Тя сведе поглед към пода. Беше бясна. Искаше да каже на Лучия, че е чула всяка гадна дума, която тя бе произнесла, но не го направи. Тя беше кралска особа, а кралските особи не крещяха. Кралските особи не пляскаха ядно с опашка. Кралските особи не губеха контрол. Никога. Тези, които управляват другите, трябва първо да се научат да управляват себе си, често казваше майка ù. Най-често, когато тя се оплакваше, че трябвало да седи до някакъв скучен посланик на официална вечеря. Или когато я хванеха да се фехтува с Дезидерио в тронната зала.
Отново хвърли поглед към Лучия. „Винаги създава проблеми. Защо изобщо е тук?“, питаше се Серафина, но знаеше отговора. Лучия бе от семейство Волнеро – семейство аристократично и почти толкова древно и могъщо, колкото нейното собствено. Дукесите Волнеро имаха правото да са част от двора, а дъщерите им се радваха на наследствената привилегия да са придворни дами на принцесата на кралството.
Лучия, със сапфиреносините си очи, сребристите люспи и косата с цвят на нощ, сресана назад... „Ако изглеждаш така, можеш да объркаш колкото си искаш трели и никой няма да обърне внимание“, помисли си Серафина. Не че Лучия би объркала каквото и да е. Гласът ù беше великолепен. Говореше се, че Волнеро произхождат от сирените.
Серафина не знаеше дали това е вярно, но знаеше, че майката на Лучия, Порция, някога бе омагьосала собствения ù чичо, Валерио. Порция и Валерио поискали да се оженят, но Артемезия, тогавашната кралица и майка на Валерио и Изабела, забранила сватбата. В родословния корал на Волнеро имало предатели и тя не искала синът ù да се задоми с девойка от опетнено семейство.
Разгневен, Валерио напуснал Серулия и прекарал следващите няколко години в Царно – град крепост в западната част на Средиземно море. Порция се омъжила за друг, Сеян Адаро, бащата на Лучия. Говореше се, че се омъжила за него само защото приличал на Валерио по красивото лице, сребристите люспи и черната коса. Сеян умрял година след като се родила Лучия. Валерио така и не се оженил, предпочел да се отдаде на грижа за добруването на кралството.
„Порция сигурно е споделила тайните си с Лучия“, помисли си Серафина завистливо. Въздъхна и се замисли как нейната майка я учеше кое е правилното обръщение към външния министър на Атлантика или че парламентът трябва да се свиква само когато приливът е в най-високата си точка и в никакъв случай когато е в най-ниската. Прииска ù се веднъж, поне веднъж, майка ù да я научи на нещо женско, русалско, като например кои анемони да целунеш, за да се сдобиеш с пухкави устни, сякаш току-що опарени от медуза, или пък как да накараш плавника си да заблести.
„ Стига, Серафина – каза си тя. – Не се оставяй Лучия да те потиска. Нийла ще знае дали Махди е ходил в Лагуната, или не. Ти просто си упражнявай песен-заклинанието.“ Успокои се като си каза, че най-добрата ù приятелка скоро ще дойде. Самото присъствие на Нийла щеше да ù помогне да премине през това изпитание.
Серафина изправи гръб, изпъна рамене и отново подхвана песен-заклинанието.
– Ваша Светлост, ще ми позволите ли да ви поздравя за роклята? – проточи един глас зад нея. – Надявам се, че ще бъдете с нея довечера.
Серафина хвърли поглед в слюдената плоча. Лучия. Усмихваше се. Като баракуда.