– Не, няма да съм с нея, но благодаря – каза тя предпазливо. На Лучия не ù бе присъщо да прави искрени комплименти.
– Колко жалко. А би трябвало. Толкова е семпла и свежа. Направо гениална. Контрастът е единственият правилен избор в такава ситуация – продължи Лучия.
– Контраст? – попита Серафина объркана. Обърна се с лице към Лучия.
– Целият ви вид. Разкошен контраст.
Серафина сведе поглед към дрехата си. Най-обикновена, светлосиня рокля от морска коприна. Нищо особено. Беше я облякла набързо, веднага щом бе влязла в приемната си.
– Целият ми вид е в един цвят, син. А ние се намираме в морето, Лучия. Така че, реално погледнато, не контрастирам с нищо.
– Ха! Колко сте забавна, Ваша Светлост! Радвам се, че се шегувате с това. Радвам се, че ситуацията не ви притеснява. Така и трябва. Момчетата са си момчета, пък и съм сигурна, че вече я е оставил.
В стаята се спусна тишина. Всички бяха спрели да правят, каквото правеха, и слушаха. Словесните битки бяха любимата игра в двора.
– Лучия, кой е той? Коя е тя? За какво говориш? – попита Серафина, все така объркана.
Лучия се ококори. Тя притисна ръка към гърдите си.
– Искате да кажете, че не знаете? Такава съм идиотка. Мислех, че знаете. Така, де, всички знаят. Аз... аз моля за извинение. Не е нищо. Допуснах грешка – тя се обърна и понечи да се отдалечи.
Лучия никога не признаваше, че е допуснала грешка. Сега Серафина видя възможност да я надвие, да ù плати за всички злобни неща, които беше наговорила. Макар че един вътрешен глас ù казваше да не го прави, тя реши да оползотвори възможността.
– Каква грешка, Лучия? – попита.
Лучия спря. Поклати глава.
– Моля, Ваша Светлост – каза тя засрамена. – Предпочитам да не казвам.
– Не, кажи ми.
– Щом настоявате – отвърна Лучия.
– Настоявам.
Щом го каза, Серафина си даде сметка, че тя е тази, която е допуснала грешка. Лучия се обърна към нея. Баракудената усмивка се бе върнала на устните ù. Беше се преструвала на засрамена.
– Говорех за престолонаследника и неговата приятелка – каза тя. – Тоест, последната му приятелка.
– Неговата... приятелка? – повтори Серафина. Едва дишаше.
– Достатъчно, Лучия! Отиваш твърде далеч! – изсъска Бианка.
– Но Бианка, нима искаш да не се подчиня на своята принцеса? Тя желае да говоря – отвърна Лучия и взря блестящите си очи в Серафина.
– Съжалявам, че аз трябва да ви го кажа. Особено в деня на вашето докими. Сигурна бях, че знаете, иначе в никакъв случай не бих го споменала. Исках само да ви направя комплимент за това, че видът ви контрастира с нейния. Единственото, което има тя, са русите коси, тюркоазените люспи и извивките, които са повече, отколкото във въртоп.
Триумфираща, Лучия наведе глава. Серафина се почувства унизена, но беше решена да не го показва. Сама си беше виновна. Съвсем глупаво бе паднала в капана на Лучия и сега трябваше да изплува от него.
– Лучия, хиляди благодарности за това, че ми каза – рече тя с усмивка. – Такова облекчение е да го разбера. Надявам се, че го е понаучила на някои неща.
– Аз... не ви разбирам, Ваша Светлост.
– Виж, всички знаем – не е тайна, че последния път, когато престолонаследникът ни гостуваше, беше малко гупест и доста неуверен с момичетата – заяви Серафина.
– Вие не сте разстроена?
– Разбира се, че не! Защо да се разстройвам? Само се надявам да е свършила добра работа с него. Да го е научила на някои танцови движения или как да изпрати свястна любовна раковина. Все някой трябва да го направи. Момчетата доста приличат на морските коне, не намираш ли? Никак не са забавни, докато някой не ги обязди. А сега, ако ме извиниш, трябва да се върна към упражнението си.
Лучия, с осуетени планове, се врътна на опашка и отплува, а Серафина поднови пеенето си, без фалшивата усмивка, която си бе залепила, да напусне лицето ù. Това представление ù бе струвало скъпо, но никой нямаше да разбере. Беше свикнала с поведението в двора, беше свикнала с острите им зъби и нокти и се бе усъвършенствала в прикриването на чувствата си.
Силвестър обаче не беше свикнал.
Почервенял от гняв, той заплува след Лучия. Когато я наближи, всмукна колкото вода можа и изстреля дебела струя по нея. Удари я по врата. Прическата ù се развали.
Лучия спря на място. Ръцете ù литнаха към главата.
– Косата ми! – изпищя тя и се завъртя.
– Силвестър! – възкликна Серафина, ужасена. – Извини се!
Силвестър сякаш се разкая, след което отново пръсна вода по Лучия, този път в лицето.