Заедно намерете талисманите
на шестимата царували,
скрити под водите на океаните,
щом мракът и светлината се налудували.
Шестте не бива да се съберат
заради ярост, жажда или гняв.
Мероу ги разпръсна по света,
за да остане звярът във зандан корав.
Елате при нас от реки и морета,
станете едно и в сърце, и в душа,
преди водите и всички във тях
Абадон да превърне във прах.
Нещото зад решетките изкрещя от ярост. Хвърли се към портата. Сблъсъкът изпрати вълни през подводния огън към вещиците. Силата ги блъсна жестоко, почти успя да разкъса кръга, но те устояха. Нещото провря ръка през решетките, сякаш искаше да бръкне в гърдите на Вража и да ù извади сърцето. Подводният огън лумна още по-високо, стана още по-горещ и после изведнъж угасна. Нещото беше изчезнало, реката беше безмълвна.
Една по една вещиците се отпуснаха на дъното. Легнаха в меката кал с пресеклив дъх, затворени очи и плавници, смачкани под телата им.
Само Вража остана изправена на мястото, където допреди малко се въртеше кръгът. Сбръчканото ù лице беше изтощено, старото ù тяло – превито. От дългата ù плитка се бяха измъкнали няколко сиви кичура, които се виеха като змиорки около главата ù. Тя продължи да напява сама, гласът ù се носеше през тъмните води, дрезгав, но непоколебим.
Дъще на Мероу, спри да сънуваш.
В детски игри не ще веч палуваш.
Сънят ти умря, кошмарът дойде,
очи отвори, за да видиш добре.
Събуди се, дете, намери ги петте!
Време има още, има и надежда.
Събуди се, дете…
Едно
– Събуди се, дете! Пресвета Цирцейо, пет пъти те повиках! Да не би ушите ти да са се напълнили с пясък тази сутрин?
Серафина се събуди стресната. Дългата ù медночервена коса се вееше като жива около лицето ù. Очите ù, тъмнозелени, гледаха уплашено. Още чуваше бълбукащия смях на нещото в клетката, ужасяващите му писъци. Чувстваше, че е лукаво и разгневено. Огледа се, сърцето ù думкаше силно в гърдите. За момент беше сигурна, че е тук, вътре, с нея, но след малко осъзна, че в стаята ù няма чудовище.
Само майка ù. Която беше също толкова страховита.
– Да се излежаваш точно днес. Довечера е твоето докими и имаш купища неща за вършене.
Светлейшата кралица Изабела, владетелка на Миромара, плуваше от прозорец на прозорец и дърпаше завесите.
През стъклата нахлу носена по вълните слънчева светлина и събуди актиниите, с които бе пълна стаята. Те разтвориха пипалца като цветя и обагриха стените в жълто, кобалтовосиньо и виолетово. Златистите лъчи затоплиха и клонките на водораслите, които растяха по пода. Заблещукаха по повърхността на голямото огледало в богата позлатена рамка и се плъзнаха по гладките стени от полиран корал. Един малък зелен октопод – домашният любимец на Серафина, Силвестър, който досега бе лежал свит в долния край на леглото, се стрелна през водата по-надалеч от светлината.
– Не можеш ли да направиш песен-заклинание за тази цел, мамо? – попита Серафина с глас, все още дрезгав от съня. – Или да помолиш Тавия да го направи?
– Изпратих Тавия да ти донесе закуска – отвърна Изабела. – И не, не мога да направя песен-заклинание за дърпане на завеси. Милион пъти съм ти казвала…
– Магията не трябва да се ползва за ежедневни неща – довърши Серафина.
– Точно така. Ставай вече, Серафина. Императорът и императрицата пристигнаха. Придворните ти дами те очакват в приемната ти, а канта мага плува насам, за да ти помогне да се упражняваш за песен-заклинанието си. А ти си лежиш тук като сюнгер – завърши Изабела. Тя отпъди ято лилави зеленушки от един прозорец и погледна през него.
– Толкова е спокойно морето днес, чак небето се вижда. Да се надяваме, че няма да излезе буря, която да размъти водата.
– Мамо, какво правиш тук? Нямаш ли кралство за управляване? – запита Серафина, която бе сигурна, че майка ù не е дошла да коментира времето.
– Да, имам, благодаря, че ми напомни – отговори Изабела остро. – Но оставих Миромара в способните ръце на чичо ти Валерио за един час.
Тя заплува към леглото на Серафина. Сивата ù рокля от морска коприна се виеше зад нея, а сребристите ù люспи блестяха. Гъстата ù черна коса бе събрана на върха на главата ù.
– Погледни само тези раковини! – възкликна тя и се намръщи срещу купчината бели раковини до леглото на Серафина. – Стояла си до късно снощи да слушаш, нали?